Крис Картър - Престъпен ум

— Къде е тя? — попита Хънтър.

— О, тя още е в Кънектикът — отвърна Лушън. — Всъщност недалеч от Ню Хейвън и университета Йейл. — От Лушън сякаш се излъчваше някакво извънземно чувство на фатално спокойствие, което можеше да уплаши всеки.

— Къде точно? — настоя Робърт.

Повече за ефект, отколкото за нещо друго, Лушън се поколеба, движейки глава наляво и надясно, сякаш не беше сигурен.

— Ще ви кажа, но нека първо да ви попитам нещо.

Тейлър го наблюдаваше внимателно. И никога нямаше да забрави злобната усмивка, която той им отправи.

— Знаете ли какво е заряд LIN? 2 2 Течен азот — на англ. liquid nitrogen. — Б.пр.

Лушън се беше запознал с Карън Симпсън в началото на втората си година в университета Йейл. Тя току-що се беше прехвърлила от някакво учебно заведение в Англия и все още се настаняваше. Той никога не забрави първия път, когато я видя… или по-скоро чу. Първо това привлече вниманието му — гласът ѝ, британският ѝ акцент.

Беше в края на една доста отегчителна лекция по разследваща психология и противозаконно поведение, когато Карън вдигна ръка, за да зададе въпрос. Лушън вече беше прибрал учебниците си и бе готов да си тръгне, когато звукът на гласа ѝ го накара да спре. Имаше нещо в спокойния и безгрижен начин, по който тя произнасяше всяка дума. Изреченията ѝ се отличаваха с очарователна интонация, почти хипнотизираща за ухото. Черешката на тортата беше, че всичко бе украсено с най-харизматичния британски акцент.

Очите на Лушън намериха Карън, която седеше в другия край на залата, почти скрита сред другите студенти. Той предположи, че не е по-висока от метър петдесет и пет. Отстъпи встрани, за да я огледа по-добре. Гримът ѝ беше по-различен, отколкото на другите момичета — по-тежък, готически. Носеше черна тениска с надпис «Дъ Кюър» и щампа на лице с рошава черна коса, тежък грим на очите и размазано червило. Лушън не беше сигурен, но предположи, че това е един от групата.

Онова, което обаче привлече вниманието му, бе голямата цветна татуировка на дясното ѝ рамо. Щом я съзря, Лушън затаи дъх. Изведнъж паметта му се изпълни с образи на Сюзън и случилото се в онази нощ преди малко повече от година. Образи как внимателно изрязва кожата от ръката ѝ. Спомените му предизвикаха силно главозамайване, нещо, което не беше чувствал от оттогава, и за миг му се зави свят и едва не загуби равновесие.

«Какво е това?» — запита се той, докато се успокояваше и присвиваше очи, гледайки татуировката. Изглежда бяха две големи птици, но оттам, където стоеше, не можеше да бъде сигурен. Сигурен беше обаче, че Карън Симпсън няма да завърши Йейл. Съдбата ѝ щеше да бъде много, много по-различна.

Не му отне много време да се сприятели с Карън. Всъщност това се случи по-късно същия ден. През следващите два часа той я следи от разстояние, докато в средата на следобеда му се предостави идеална възможност. Тя току-що беше излязла от сградата на психиатричната болница, когато спря и започна да търси нещо в раницата си. Рови вътре около две минути и после се отказа. Въздъхна дълбоко и ядосано и се огледа наоколо, изглеждаше малко объркана.

— Всичко наред ли е? — попита Лушън, възползвайки се от възможността, и колебливо се приближи до нея. Изражението на лицето му бе дружелюбно, приятно и невинно.

Карън се усмихна свенливо.

— Да, всичко е наред. Само че, изглежда, съм изгубила картата си на кампуса, а това не е най-доброто, което можеш да направиш в първата си седмица в такъв голям комплекс.

Университетът Йейл се простира на площ осемстотин трийсет и седем акра и има повече от единайсет хиляди студенти.

— Вярно е — съчувствено се усмихна Лушън. — Но май извади късмет. Дай ми секунда. — Той вдигна пръст, за да ѝ направи знак да почака, и бръкна в раницата си. — Ето. Знаех си, че е тук някъде. Вземи я. — И даде на Карън нова карта на кампуса.

— О! — Очите ѝ блеснаха от изненада. — Сигурен ли си?

— Да, разбира се. Аз се ориентирам много добре. Не съм си подреждал раницата, затова картата е била тук от известно време. — Той повдигна рамене в жест «Какво да се прави?». — Къде трябва да отидеш?

— Опитвам се да намеря гробището на Гроув Стрийт.

Британското произношение на Карън на думата гробище отново предизвика усмивка на устните на Лушън.

— Еха, до там има доста вървене. — Той посочи на юг. — Защо искаш да отидеш на гробището, ако мога да попитам?

— О, не, гробището не ми трябва. То е само ориентир. Трябва да отида в сградата с лабораторията «Дънам», а си спомням, че е срещу гробището.