Крис Картър - Престъпен ум

— Това не би имало същия ефект — възрази Хънтър.

— Робърт е прав — подкрепи го Кенеди. — Само тетрадките не биха имали същата «тежест», ако не сме хванали извършителя. Щеше да ни отнеме много повече време, защото щяхме да се съмняваме дали написаното не е измама. Арестът на Лушън… разпитите, насочването към останките на жертвите… всичко увеличава достоверността на дневниците. — Той млъкна, когато го осени друго прозрение, и погледна Хънтър. — И затова повика теб.

Робърт изпусна затаения си дъх и кимна.

— Защото ти добавяш още по-голяма достоверност на характера и личността му. Учили сте заедно в университета. Живели сте в една стая в общежитието. Били сте най-добри приятели. Знаеш колко интелигентен е Лушън и той е сигурен, че ще потвърдиш това. — Кенеди заобиколи бюрото. — Обзалагам се, че разчита на теб да си спомниш разговора за «енциклопедията на убиването», който сте водили. Знаел е, че помниш Сюзън Ричардс. Ти винаги си бил главна част от плана му, Робърт.

— Затова сега, когато достоверността му е повече от потвърдена — намеси се Кортни, — защо не го попиташ за тетрадките? Ако си прав и от самото начало идеята е била ФБР да ги получи, той би трябвало да съобщи информацията.

— Не, няма да го направи — отвърна Хънтър. — Още не.

— И защо?

— Защото още не е приключил.

Хънтър успя да спи само три и половина неспокойни часа. Стана в пет сутринта, до шест и половина вече беше пробягал осем километра и в седем и половина двамата с Тейлър отново бяха в подземно ниво пет.

Като предишния път Лушън седеше на ръба на леглото. Беше кръстосал десния си крак върху левия, бе сключил ръце в скута си и спокойно ги чакаше.

През нощта Хънтър, Тейлър и Кенеди бяха решили, че да го притиснат да говори за тетрадките, ако наистина съществуват, не е най-добрата стратегия. Останките на жертвите все още бяха приоритет.

— Питах се дали все още си тук, Робърт — каза Лушън, когато двамата с Тейлър заеха местата си. — Помислих си, че може да искаш да видиш останките на Сюзън с очите си. И че вече пътуваш за Невада да се срещнеш с родителите ѝ. — Той се втренчи изпитателно в Хънтър, но не видя нищо особено в изражението му. — Намерихте я, нали? — Въпросът прозвуча незаинтересувано.

— Намерихме я — потвърди Кортни.

— О, но разбира се — каза Лушън, сякаш си спомни нещо. — Анализи и още анализи. Ти си сигурен, че е тя, нали, Робърт?

Хънтър не реагира.

— ФБР обаче не биха си помръднали пръста, докато нямат потвърждение от лабораторията. Такъв е протоколът. Контактът с родителите ѝ, без да сте сто процента сигурни, че това са останките на Сюзън, е безотговорен и потенциално вреден и за двете страни. Това е разбираемо.

— Има ли други жертви, заровени около къщата в Ла Хонда, Лушън? — попита Хънтър.

Лушън се усмихна.

— Мислих за това. Мястото е страхотно. Скрито е отвсякъде. Няма съседи. Никой не може да се промъкне до теб незабелязано. — Той поклати глава. — Но не. Сюзън беше единствената в Ла Хонда. Страната е огромна, Робърт. Не е трудно да намериш подобни места. Все едно, след Сюзън се съвземах дълго време. — Лушън започна да пука кокалчетата на пръстите си. — Всички сме чували и чели за периода на «охлаждане» между серийните убийства, но искам да ви кажа, че… това е адски мрачно време.

Хънтър не се интересуваше много да чуе как се е чувствал Лушън и макар да знаеше, че той иска да проточи всеки разпит колкото е възможно по-дълго, пак настоя за информацията, от която се нуждаеше.

— Кажи ни името на друга жертва и къде е заровена, Лушън.

Лушън обаче продължи да говори, сякаш не чу въпроса:

— През дните, седмиците и месеците след Сюзън, докато въздействието на наркотика «убиване» преминаваше… — Той оформи кавички във въздуха с пръсти — бях сигурен, че никога повече няма да го направя. Но с времето всички подтици започнаха отново да се завръщат. По-силни и настойчиви. Липсваше ми трансцендентното извисяване и чувството, което изпитах със Сюзън в онази нощ. И знаех, че и тялото, и мозъкът ми горят от нетърпение да го преживеят отново.

— Колко време продължи периодът на охлаждане между Сюзън Ричардс и втората ти жертва? — попита Тейлър.

— Седемстотин и девет дни.

Лушън дори не се замисли върху отговора. Бройката беше гравирана в паметта му. Всеки детайл за всичко бе гравиран в паметта му.

— Вече бях в Йейл — добави той. — Тя се казваше Карън Симпсън.

Хънтър се намръщи.

Лушън го погледна и кимна.