Крис Картър - Престъпен ум

«Зарежи, Кортни» — молеше я наум Хънтър.

Тейлър обаче не се отказа.

— Ти страдаш от заблуди — заяви тя, без да мисли.

Отговорът ѝ развесели още повече Лушън.

— Не мисля, че аз съм този, който страда от заблуди тук, агент Тейлър. Много лесно е някой да каже, че никога няма да премине определена граница, когато тази възможност никога не му се предоставя.

Той млъкна, давайки на Тейлър малко време да осмисли думите му, и после продължи:

— Ако един ден се изправи пред такава граница, тогава ще запее друга песен. Повярвайте ми, агент Тейлър. Това беше един от моите експерименти — да предоставя тази възможност на някого, който се кълне, че никога няма да отнеме човешки живот. — Лушън се вгледа в ноктите си, сякаш се опитваше да реши дали се нуждаят от подрязване или не. — И тя я премина.

Тейлър се задави със собствения си дъх.

Хънтър се втренчи недоверчиво в него.

— Казваш, че си принудил някого да извърши убийство като експеримент? За да докажеш теорията си? — попита Тейлър.

Хънтър не се съмняваше, че Лушън е способен на такова действие. Той бе способен на много повече. Обаче беше чул достатъчно и въпреки че Тейлър беше водещият агент в разследването, вдигна ръка, за да ѝ даде знак да млъкне, и пое инициативата.

— Мястото, Лушън. Къде в Ню Хейвън са труповете?

Лушън отново се почеса по брадата, като гледаше изпитателно Хънтър.

— Разбира се, че ще ти кажа, Робърт. Нали обещах? Но аз разказвам вече твърде дълго и сега е мой ред отново да задам въпрос. Такава беше уговорката.

Хънтър предусещаше това.

— Първо ни кажи къде са телата, а после, докато ФБР проверява мястото, може да зададеш въпроса си.

Лушън се съгласи с движение на очите.

— Разбирам логиката ти, но съм сигурен, че ФБР вече проверява четирите имена, които току-що ви казах. — Той погледна към камерата за видео наблюдение в ъгъла на тавана на килията си и ѝ се усмихна. — Това означава, че вече съм ви дал нещо, върху което да работите. Затова сега е мой ред. — Съсредоточи се и после се втренчи дълбоко в очите на Хънтър. — Разкажи ми за Джесика, Робърт.

В контролната стая в сектора с килиите директорът Кенеди чу четирите имена, които изреди Лушън пред Хънтър и Тейлър, и незабавно започна да говори по телефона с един от изследователските си екипи.

— Искам доказателство, че тези хора са реални — каза той на водещия агент. — Номера на социални осигуровки, шофьорски книжки, всичко. — Издиктува първите три имена, възрастта и родните градове точно както Лушън ги бе изброил. — Четвъртата, Лесли Дженкинс, е от Торонто, Канада. Била е студентка в Йейл, вероятно в началото на деветдесетте години. Провери в Йейл и ако се наложи, попитай в канадското посолство във Вашингтон. Освен това искам да знам дали за тези хора е било съобщено, че са изчезнали. Обади ми се веднага. — Той бързо затвори.

Спомни си, че веднъж бе разговарял с един военен експерт по оръжията, постъпил на работа във ФБР. Бяха обсъждали гранатите и зарядите с течен азот. Експертът дори му беше показал реален видеозапис какво се случва с човешкото тяло, когато бъде взривено със суперохладен течен азот. Кенеди вероятно беше виждал повече трупове и бе присъствал на повече местопрестъпления от повечето служители в цялото ФБР, но не беше виждал такова нещо като на онези кадри.

Той се готвеше да се свърже с полевия офис на Бюрото в Ню Хейвън, Кънектикът, и да им каже да изпратят екип на мястото, когато разберат къде точно е, когато Лушън промени играта и попита за Джесика.

— Коя е Джесика? — попита доктор Ламбърт и погледна директора.

Кенеди поклати глава.

— Нямам представа.

Докато въпросът на Лушън отекваше в стените, Хънтър почувства, че въздухът излезе от белите му дробове, сякаш някой го удари в стомаха с бейзболна бухалка. Той погледна Лушън с присвити очи, без да може да повярва на ушите си.

Тейлър се взираше безпомощно в него.

— Моля? — попита Хънтър, без да е в състояние да прикрие изненадата си.

— Джесика Питърсън — повтори Лушън, явно наслаждавайки се на реакцията му. Името се разнесе във въздуха бавно като пушек. — Разкажи ми за Джесика Питърсън, Робърт. Коя беше тя?

Хънтър не можеше да откъсне очи от него. Умът му се опитваше да разбере какво става.

«Полицейските или медицинските архиви — заключи той. — Това е единственият възможен начин. Лушън някак е получил достъп до полицейските или медицинските архиви, или и двете.» И после си спомни чувството, което изпита, когато Лушън настойчиво разпитваше за майка му. Имаше усещането, че той вече знае отговорите, и вероятно наистина беше така, ако беше докопал полицейските или медицинските архиви. В доклада на съдебния лекар пишеше, че майката на Хънтър е починала от свръхдоза болкоуспокояващи някъде около полунощ. За Лушън не би било много трудно да открие, че бащата на Хънтър е работел нощем и следователно не е бил вкъщи. Единственият друг човек от семейството беше седемгодишният Робърт. Лушън не би имал проблем да сглоби картината за по-голямата част от случилото се в онази нощ. Той се нуждаеше от Хънтър само да запълни празнотите.