Крис Картър - Престъпен ум

Хънтър си пое дъх.

Лушън зачака.

— Да, майка ми страда. Да, викаше от болки нощем. Да, превърна се от силна, усмихната, жизнена жена в неузнаваема торба от кожа и кости. И да, молеше се да дойде смъртта.

Тейлър го погледна крадешком и почувства, че кожата ѝ настръхва.

— Как се казваше майка ти? — попита Лушън.

— Хелън.

— В болница ли умря или у дома?

— У дома. Не искаше да ходи в болница.

— Разбирам — кимна Лушън. — Искала е да бъде със семейството си… с хората, които е обичала. Много благородно, макар и странно садистично, че е пожелала седемгодишният ѝ син да стане очевидец на страданията и болката ѝ… предполагам, че са били изключително мъчителни.

За Хънтър бе невъзможно да запази спокойно изражението на лицето си в лавината от спомени. Той отмести поглед встрани и стисна устни, за да си даде малко време. Когато отново заговори, гласът му беше овладян, но не скриваше тъгата му.

— Майка ми работеше като чистачка на минимална надница. Баща ми беше нощен пазач и за да добави към малката си заплата, през деня се хващаше на каквато работа намереше. Краят на всеки месец винаги беше борба в дома ни дори когато и двамата бяха здрави. Нямахме спестявания, защото никога не оставаха пари за пестене. Ниската здравна осигуровка на баща ми не покриваше разходите. Не можехме да си позволим да настаним майка ми в болница. Тя можеше да остане само у дома.

Последва дълго мълчание.

— Еха, много тъжна история, Робърт — студено каза Лушън. — Направо чувам цигулки. Кажи ми, ти беше ли вкъщи, когато майка ти умря?

Хънтър поклати глава.

— Не.

Лушън отново седна в обичайната си поза, кимна спокойно и каза:

— Казах ти, че ако излъжеш, ще разбера, Робърт. И това беше лъжа. Разговорът свърши.

Изненаданият поглед на Тейлър се стрелна между Хънтър и Лушън.

— Забрави за останките на Сюзън — добави Лушън. — Никога няма да ги намериш. Желая ти успех, докато обясняваш това на семейството ѝ.

Лушън се обърна и бавно се приближи до умивалника.

Тейлър напрегна тяло на стола, но неловкият момент продължи само няколко секунди, а после Хънтър вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре, Лушън, съжалявам.

Лушън прокара пръсти през косата си, но остана с гръб към Хънтър и Тейлър. Не бързаше, сякаш обмисляше извинението на Хънтър.

— Е, предполагам, че не мога да те обвиня, нали, Робърт? Трябваше да провериш дали наистина мога да разбера кога лъжеш. Логично е. Защо да ми имаш доверие? По-рано не можех да разбера дали лъжеш или не. Ти не показваш издайнически знаци. Винаги си запазвал каменно изражение във всяка ситуация. — Лушън най-после се обърна към двамата разпитващи. — Е, стари приятелю, вероятно остаряваш или аз съм станал много по-добър в разчитането на мислите и реакциите на хората.

Хънтър не се съмняваше в това. Мнозина серийни убийци ставаха експерти в наблюдаването на хората и разчитането на езика на тялото им и тайните знаци. Това им помагаше да изберат правилната жертва и подходящия момент да нанесат удара си.

— И така — продължи Лушън, — в името на доброто старо време ще подмина тази неискреност, но не ме лъжи пак, Робърт. — Той отново седна. — Може би ще искаш да коригираш отговора си?

Последва кратко мълчание.

— Да, бях у дома, когато майка ми почина — каза Хънтър. — Както споменах, баща ми работеше нощем като пазач, а тя издъхна през нощта.

— Значи си бил сам с нея?

Хънтър кимна.

Лушън зачака, но Хънтър не предложи нищо повече.

— Не спирай, Робърт. Плашеха ли те нощем писъците ѝ?

— Да.

— Но не си отивал да се скриеш в стаята си, нали?

— Не.

— И защо?

— Защото повече се страхувах от това да не бъда там, ако тя се нуждае от мен.

— И нуждаеше ли се тя от теб в онази последна нощ?

Хънтър затаи дъх.

— Нуждаеше ли се тя от теб, Робърт?

— Да — отговори Хънтър.

— Как се нуждаеше от теб? И не забравяй, не ме лъжи.

— Хапчета.

— Какви хапчета?

— Майка ми ги взимаше. Прогонваха болката, поне за известно време. Но докато ракът се засилваше в нея, въздействието на хапчетата намаляваше.

— И е трябвало да гълта все повече и повече.

Хънтър кимна.

На лицето на Лушън се изписа замислено изражение и миг по-късно устните му се разтеглиха в дяволита усмивка.

— Но те са били болкоуспокояващи с рецепта, нали? — попита той. — Вероятно много силни, опиати, и това означава, че предозирането им би било фатално. И хапчетата не са били до леглото ѝ, нали, Робърт? Не може да са били там. Рискът от свръхдоза по невнимание би бил твърде голям. Къде бяха? В банята? В кухнята? Къде?