Крис Картър - Престъпен ум

— Но да се върнем на вашия въпрос, агент Тейлър — продължи той. — Невинаги постъпвах по същия начин с труповете. — Лушън изпи глътка вода.

Насочи вниманието си към Хънтър.

— Знаех, че ще искаш да започнеш с нея, Робърт. Не само защото тя беше приятелка, но и защото си прав. Наистина Сюзън ми беше първата. И това действително е идеалното място, откъдето да започнем, нали? — Лушън си пое дълбоко дъх и изразът в очите му се промени, сякаш вече не беше затворен между стените и споменът и образите бяха толкова живи, че можеше да ги докосне. — Нека да ти разкажа как започна всичко.

Пало Алто, Калифорния

Двайсет и пет години по-рано

— Наистина ли тръгваш да пътуваш? — попита Лушън, докато слагаше нови питиета на масата.

Сюзън Ричардс кимна.

— Да.

Тя и Лушън бяха завършили психология в университета в Станфорд само преди седмица и все още бяха въодушевени от постижението си. От тогава празнуваха всяка вечер.

— Преди да започна да си търся работа — добави Сюзън и взе питието си — двоен «Джак Даниълс» и кока-кола, — искам да отделя малко време за себе си. Да посетя разни места. Може би дори да пътувам до Европа. Винаги съм искала да отида там.

Лушън се засмя.

— Да си търсиш работа? Да не си луда? Ние завършихме Станфорд, Сюзън, университета с най-добрия факултет по психология в страната. Ако не решиш да започнеш собствена практика, отвсякъде ще те искат.

— Ти това ли ще направиш? — попита тя. — Ще започнеш собствена практика?

— Не, не мисля. Напоследък размишлявам по този въпрос и смятам, че мога да направя като Робърт.

— Докторска степен?

— Да, мисля за това. Какво ще кажеш?

— Щом това искаш, направи го, Лушън.

Той наклони глава на една страна и в същото време вдигна рамене.

— Може.

— Като стана дума за Робърт — каза Сюзън, намествайки се на мястото си, — жалко, че той трябваше да се върне в Лос Анджелис днес.

Младият Робърт Хънтър беше дошъл за церемонията по дипломирането им и за първите три вечери на едноседмичния им купон, но сутринта бе взел автобуса обратно за Лос Анджелис, за да прекара една седмица с баща си, преди да се върне в Пало Алто и да започне работа през лятото.

— Да, знам — отвърна Лушън и отпи от коктейла си.

Двамата седяха в Рокерския клуб в Кресънт Парк, в северната част на Пало Алто. Това беше любимото им заведение. Персоналът беше дружелюбен, пиенето — евтино, посетителите бяха млади и настроени да се забавляват, а музиката беше рокендрол и весела.

— Баща му доста му липсва — добави Лушън. — Само той му е останал от семейството.

— Да, знам — отговори Сюзън. — Майка му е починала, когато Робърт е бил малък, нали?

Лушън кимна.

— Мисля, че е бил на седем или осем години, но той никога не говори за това. Дори когато пийне повечко, пак съумява да избегне темата. Мисля, че има нещо повече от стандартна травма от изгубването на родител в ранна детска възраст.

Сюзън спря по средата, докато отпиваше питието си.

— Моля те, недей.

— Какво?

— Кажи ми, че няма да бъдеш един от онези откачени специалисти по психология, които не могат да говорят с някого, без да го анализират, Лушън. Особено приятелите си.

— Аз… — Той поклати глава и се усмихна смутено. — Не анализирах Робърт.

— Анализираше го.

— Не. Само казвам, че четири години сме живели в една стая в общежитието. Той е странна личност. Най-умният човек, когото съм срещал, но въпреки това е странен и мисля, че смъртта на майка му му се е отразила по-силно, отколкото той показва.

— Нима? — Сюзън остави питието си на масата и направи гримаса. — В какъв смисъл, доктор Лушън? Да чуем теорията ти.

— Не съм доктор и нямам теория — отговори Лушън. — Само казвам, че… — Той махна с ръка, за да сложи край на темата. — Виж, няма значение. Дори не знам защо говорим за това. Дошли сме да се веселим и да празнуваме. — Погледна към чашата си. — Затова нека да се веселим и да празнуваме.

Сюзън вдигна чашата си.

— Да, ще пия за това.

От тон колоните се разнесе «Сладко мое дете» на «Гънс енд Роузис». Лушън изпи коктейла си на две големи глътки.

— Хайде да танцуваме — каза той и стана.

— Но… — Сюзън посочи питието си.

— Изпий го, момиче… в рокендрол стил — отвърна Лушън, подканвайки я със серия от жестове — Хайде, хайде, хайде.

Сюзън изгълта бърбъна си, хвана Лушън за ръка и му позволи да я замъкне на дансинга.

След два часа и още няколко питиета те бяха готови да си тръгнат. Сюзън изглеждаше пияна, докато той беше в много по-добра форма.