Крис Картър - Престъпен ум

— Мисля да оставим колата ти тук и да вземем такси — фъфлейки каза Сюзън.

— Не — отговори Лушън. — Добре съм. Мога да карам.

— Не можеш. Ти изпи колкото мен, а аз… замая ми се главата.

— Да, но аз пих коктейли, а не двойни дози бърбън и кока-кола. Знаеш, че в коктейлите има предимно плодов сок и съвсем малко алкохол. Мога да ги пия цяла нощ и пак да съм добре и да карам кола.

Сюзън спря и се вгледа в него. Той наистина стоеше стабилно на краката си и беше прав — коктейлите в Рокерския клуб не бяха много силни.

— Сигурен ли си, че си достатъчно добре да караш?

— Абсолютно.

Сюзън повдигна рамене.

— Добре, но ще караш бавно, чу ли? Ще те наблюдавам. — Тя направи V с показалеца и средния си пръст и посочи очите си, а после бавно отмести ръка към Лушън.

— Слушам, мадам — каза той и козирува.

Беше паркирал колата по-нататък по улицата, на ъгъла. По това време на утрото наоколо нямаше никого.

— Сложи си предпазния колан. Задължително е — каза той, сядайки зад волана, и се усмихна.

— Виж ти кой го казва — човек, изпил куп коктейли, преди да шофира — пошегува се Сюзън, борейки се с колана.

Лушън зачака, като я гледаше.

— Опитвам се — рече Сюзън малко изнервено. — Не мога да намеря проклетата дупка.

— Дай да ти помогна. — Той се наведе, хвана закопчалката на предпазния колан и бързо я пъхна в ключалката, а после без предупреждение се доближи до Сюзън и я целуна в устата.

Тя изненадано се дръпна назад.

— Лушън, какво правиш? — Сякаш изведнъж изтрезня.

— Какво мислиш, че правех?

Отминаха няколко секунди на неловко мълчание.

— Лушън… съжалявам, ако съм оставила погрешно убеждение в теб тази вечер или някоя друга вечер. Ти си фантастичен човек, наистина добър приятел и се разбирам с теб страхотно, но…

— Но не изпитваш чувства към мен — довърши изречението ѝ той. — Това ли щеше да кажеш?

Сюзън се втренчи в него.

— Ами ако тук вместо мен седеше Робърт?

Тя се стъписа от въпроса.

— Обзалагам се, че нямаше да се дръпнеш. Напротив, щеше да му се нахвърлиш като евтина курва. Вероятно веднага щеше да се съблечеш, да седнеш на коленете му и нетърпеливо да смъкнеш ципа на панталона му.

— Лушън, какво става, по дяволите? Не мога да те позная. Не приличаш на себе си.

Очите му станаха студени като камък, сякаш животът и чувствата в тях се изпариха.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо ме познаваш?

Леденият му тон накара Сюзън да потрепери. Тя все още се мъчеше да разбере какво става, когато той пристъпи към действие, хвърли се върху нея и с лявата си ръка прикова главата ѝ към стъклото.

Не беше закопчал предпазния си колан и това даваше много по-голяма свобода на движенията му.

Сюзън се опита да извика, но той бързо запуши с ръка устата ѝ, сподавяйки всякакви звуци, излизащи от нея. С дясната си ръка отвори малкото отделение между двете предни седалки и бръкна вътре.

Сюзън сграбчи лявата му ръка и се помъчи да я отмести… да я махне от устата си, но дори да беше трезва, Лушън бе много по-силен от нея.

— Всичко е наред, Сюзън — прошепна той в ухото ѝ. — Всичко ще свърши бързо.

С невероятна скорост дясната му ръка се стрелна към лицето ѝ. Тя почувства, че нещо я убоде по врата, и в същия миг очите им се срещнаха.

Нейните бяха пълни със страх, а неговите — със зло.

Лушън разказваше за събитията от онази нощ със същото чувство, с което някой би си спомнил какво е закусвал. И през цялото време не откъсваше поглед от Хънтър.

Робърт направи всичко възможно да остане невъзмутим, но като чу как Лушън е сломил съпротивата на Сюзън, в гърлото му се стегна възел. Помръдна на стола, но не отмести очи от него.

Лушън млъкна, отново пийна вода и замълча.

Всички чакаха.

Мълчание.

— Упоил си я — каза Тейлър.

Лушън ѝ се усмихна невъодушевено.

— Инжектирах ѝ пропофол.

Тя погледна Хънтър.

— Това е бързо действаща обща упойка — поясни Лушън. — Невероятно е с какви неща можеш да се сдобиеш, успееш ли да получиш достъп до сградата на медицинското училище в Станфорд.

— Какво се случи после? — попита Тейлър. — Къде я закара? Какво направи?

— Не, не, не — поклати глава Лушън. — Сега е мой ред да задам въпрос. Такава беше уговорката ни, нали? Засега тази игра на въпроси беше едностранна.

— Добре — съгласи се Тейлър. — Разкажи ни какво се случи после и след това задай въпроса си.

— Няма сделка. Сега е мой ред. Време е най-после да задоволите любопитството ми. — Лушън започна да масажира врата си и сетне отново погледна Хънтър. — Разкажи ми за времето, когато беше малък, Робърт. Разкажи ми за майка си.