Крис Картър - Престъпен ум

Хънтър мълчеше.

— Хапчетата, Робърт. Къде ги държахте? — настоя Лушън.

Хънтър чу заплаха в гласа му.

— Баща ми ги държеше в бюфета в кухнята.

— Но в онази нощ майка ти те е помолила да ѝ ги дадеш.

— Да.

Лушън почеса белега на лявата си буза.

— Не е издържала вече на болката, нали? Предпочитала е да умре. Всъщност се е молела да умре и ти си бил пратеникът, защото си ѝ ги занесъл, нали? Колко хапчета ѝ даде, Робърт? — попита Лушън и после го осени прозрение. Той вдигна ръка и в същото време отвори по-широко очи. — Не, почакай. Занесъл си ѝ цялото шишенце, нали?

Хънтър не каза нищо, но спомените му го върнаха в онази нощ.

През нощта винаги беше по-лошо. Писъците ѝ звучаха по-силно, а стенанията бяха по-болезнени. Всеки път го караха да трепери — но не както когато му беше студено, а напрегнато треперене, което идваше дълбоко отвътре. Болестта ѝ донесе много болка и му се искаше да направи нещо, за да ѝ помогне.

Седемгодишният Робърт беше чул мъчителните писъци на майка си и предпазливо бе отворил вратата на стаята ѝ. Плачеше му се. Откакто тя се беше разболяла, често му се плачеше, но баща му каза, че не трябва.

Болестта ѝ бе променила външността ѝ. Беше толкова слаба, че ребрата ѝ стърчаха през провисналата кожа. Красивата ѝ руса коса беше оредяла и сплъстена. Някога блестящите ѝ очи бяха загубили жизнеността си и сега бяха хлътнали дълбоко в очните кухини.

Треперейки, Робърт спря на вратата. Майка му се беше свила на кълбо на леглото и бе допряла колене до гърдите си. Ръцете ѝ бяха плътно увити около краката. Лицето ѝ беше изкривено от болка. Тя присви очи и се опита да съсредоточи погледа си върху дребната фигурка на вратата.

— Моля те, миличък — промълви, когато позна сина си. — Можеш ли да ми помогнеш? Не издържам на болката.

Робърт положи усилия да преглътне сълзите, заседнали в гърлото му.

— Какво да направя, мамо? — Гласът му беше немощен като нейния. — Искаш ли да повикам татко?

Тя успя само леко да поклати глава.

— Татко не може да помогне, миличък, но ти можеш. Ще дойдеш ли тук… моля те. Ще ми помогнеш ли?

Изглеждаше различна. Под очите ѝ имаше тъмни торбички. Устните ѝ бяха напукани и покрити с корички.

— Ще ти стопля мляко, мамо. Ти обичаш прясно мляко.

Робърт би направил всичко, за да види отново майка си да се усмихва. Докато пристъпваше към нея, нова болка разтърси тялото ѝ.

— Моля те, миличък. Помогни ми. — Тя дишаше задъхано и учестено.

Въпреки онова, което му беше казал баща му, Робърт не можеше повече да сдържа сълзите си, които се затъркаляха по бузите му.

Майка му видя, че той е уплашен и трепери.

— Всичко е наред, миличък. Всичко ще бъде наред — каза тя с треперещ глас.

Робърт се приближи и сложи ръка в нейната.

— Обичам те, мамо.

Думите му напълниха очите ѝ със сълзи.

— И аз те обичам, миличък. — Леко стисна ръката му. Не ѝ бяха останали сили. — Нуждая се от помощта ти, миличък… моля те.

— Какво да направя, мамо?

— Можеш ли да ми дадеш хапчетата, миличък? Знаеш къде са, нали?

Той избърса нос с опакото на ръката си. Беше уплашен.

— Те са много нависоко — каза Робърт, като криеше очите си от нея.

— Не можеш ли да ги достигнеш, миличък? Моля те, направи го заради мен. Боли ме толкова отдавна. Нямаш представа колко много ме боли.

Очите му бяха пълни със сълзи и всичко изглеждаше замъглено и изкривено. Сърцето му беше празно и имаше чувството, че силите са го напуснали. Без да пророни дума, Робърт бавно се обърна и отвори вратата.

Майка му се опита да го извика, но гласът ѝ беше толкова слаб, че от устата ѝ излезе само шепот.

Робърт се върна след няколко минути и донесе поднос с чаша вода, две бисквити с крем и шишенцето с лекарството. Тя се втренчи в него. Не можеше да повярва на очите си. Много бавно и с непоносима болка се надигна и седна. Той се приближи, сложи подноса на нощното шкафче и ѝ даде чашата вода.

Много ѝ се искаше да го прегърне, но едва имаше сили да се движи, затова му се усмихна искрено. Опита се да отвори шишенцето, но пръстите ѝ бяха твърде немощни. Погледна сина си. Очите ѝ молеха за помощ.

Робърт взе шишенцето от треперещите ѝ ръце, натисна капачката и я завъртя по посока, обратна на часовниковата стрелка. Изсипа две хапчета в ръката си и ѝ ги предложи. Тя ги взе, сложи ги в устата си и ги преглътна, без да пие вода. Очите ѝ умоляваха за още.

— Прочетох етикета, мамо. Там пише, че не трябва да взимаш повече от осем на ден, а с тези двете, които току-що изпи, станаха десет.