Крис Картър - Престъпен ум

Хънтър стисна челюсти.

Тейлър изглеждаше леко озадачена.

— Услуга за услуга — каза Лушън. — Вие като ченгета или психолози, специалисти по профилиране, федерални агенти или каквито и да сте там, винаги се опитвате да разберете как разсъждават хората като мен, нали? Мъчите се да проумеете как работи умът на един безмилостен убиец. Как е възможно едно човешко същество да не зачита живота на друго човешко същество? Как може някой да се превърне в чудовище като мен? — Лушън произнасяше всяка дума с равномерен, монотонен ритъм. — Е, от друга страна, едно чудовище като мен също би искало да знае как разсъждавате вие. Героите на обществото… каймакът… онези, които биха рискували живота си за хора, които дори не познават. — Той млъкна за ефект. — Вие искате да разберете мен. Аз искам да разбера вас. Това е. И както Фройд би ви казал, агент Тейлър, ако искате да се разровите дълбоко в психиката на някого, ако искате да разберете какъв човек е станал, най-добре е да започнете с детството и взаимоотношенията му с майка му и баща му. Не е ли така, Робърт?

Хънтър не отговори.

Лушън бавно започна да пука кокалчетата на пръстите на ръцете си. Неприятният зловещ звук отекна в стените на килията.

— Е, Робърт, моля те, задоволи двайсет и пет годишното ми любопитство.

— Не, Лушън. — Гласът на Хънтър беше спокоен като на свещеник в изповедалня.

— О, напротив, Робърт — отвърна Лушън със същия спокоен тон. — Ще го направиш. Защото, ако искаш да научиш какво още се случи на Сюзън и къде можеш да намериш останките ѝ, ще трябва да удовлетвориш желанието ми.

Възелът в гърлото на Хънтър се стегна още повече.

— Разкажи ми какво се случи, Робърт. Как умря майка ти?

Мълчание.

— И моля те, не ме лъжи, Робърт, защото те уверявам, че ще разбера, ако го направиш.

За момент в паметта на Хънтър проблеснаха спомени за родителите на Сюзън Ричардс. Той и Лушън се бяха срещали с тях два пъти, когато те дойдоха от Невада в Станфорд, за да посетят дъщеря си. Бяха много симпатична двойка. Хънтър не си спомняше имената им, но помнеше колко развълнувани и горди бяха те, че Сюзън е приета в такъв престижен университет. Тя беше първата от двете фамилии, която щеше да следва в университет.

Също като родителите на Хънтър майката и бащата на Сюзън имаха бедняшки произход и никой от тях не бе завършил гимназия, защото се бе наложило да напуснат и да си намерят работа, за да помагат на семейството си. Когато Сюзън се беше родила, си бяха обещали, че ще направят всичко, за да предложат на дъщеря си по-добър шанс в живота, отколкото те бяха имали, и бяха започнали да спестяват пари за образованието ѝ, когато тя е била само на три месеца.

Според законодателството в САЩ, когато няма труп, човек се обявява за мъртъв, ако е изчезнал от дома си и никой не го е виждал или чувал седем или повече години, макар че броят на годините е различен в отделните щати. Въпреки закона, при липсата на останки или конкретни доказателства, Хънтър беше сигурен, че ако родителите на Сюзън Ричардс са живи, те все още хранят макар и минимална надежда. Най-малкото, което можеше да направи, беше да им каже в общи линии какво се е случило и да им даде възможност да погребат достойно дъщеря си.

— Майка ми почина от рак, когато бях на седем години — каза той. Все още изглеждаше отпуснат и спокоен.

Лушън се усмихна победоносно.

— Да, това вече го знам, Робърт. Какъв вид рак?

— Мултиформен глиобластом.

— Най-агресивният вид първичен рак на мозъка — равнодушно каза Лушън. — Трябва да е било тежък удар. Колко бързо се разви?

— Много бързо. Лекарите го откриха твърде късно. Тя издъхна три месеца след като ѝ поставиха диагнозата.

Сега беше ред на Тейлър да помръдне на стола.

— Страда ли? — попита Лушън.

Хънтър отново стисна челюсти.

Лушън се наведе напред, сложи лакти на коленете си и съвсем леко започна да потрива ръце.

— Кажи ми, Робърт. — Следващите четири думи бяха изречени бавно, с паузи между тях. — Страда ли майка ти? Викаше ли от болка нощем? Превърна ли се от силна, усмихната и жизнена жена в неузнаваема торба от кожа и кости? Молеше ли се да дойде смъртта?

Хънтър разбра, че Лушън е променил играта, поне за момента. Вече не се интересуваше да влезе под кожата на Тейлър. Днес мишената беше той и старият му приятел вършеше адски добра работа.

— Да — отговори Хънтър.

— Да? — попита Лушън. — За какво?

— За всичко.

— Кажи го.