Крис Картър - Престъпен ум

Лушън се ухили гордо и отново насочи вниманието си към Хънтър.

— Отговорът на твоя въпрос, Робърт, е да. Знам къде са всички трупове, които може да бъдат намерени. — Той спокойно отпи от кафето си. — Както се досещаш, някои няма как да бъдат открити. Това е физически невъзможно. А освен това знам наизуст имената им — небрежно подхвърли Лушън.

Той отново се опита да разгадае изражението на Хънтър и пак не успя, но съзря леко съмнение в очите на Тейлър.

— Готов съм да се подложа на тест с детектор на лъжата, ако мислите, че ви мамя, агент Тейлър.

«Лесно ще го надхитри — спомни си тя думите на Хънтър от среднощното съвещание. — Вероятно разчита на тест с детектор на лъжата.»

— Няма да е необходимо — отговори Тейлър.

Лушън се засмя оживено.

— Разбирам. Робърт ли ви каза, че и двамата надхитрихме детектора на лъжата, когато бяхме в университета, ей така, за развлечение?

Кортни не потвърди, но не знаеше, че и Хънтър е надхитрил детектора.

— Робърт обаче беше много по-добър от мен. Отне ми месеци да усъвършенствам техниката, но той я усвои само за няколко седмици. — Лушън погледна Хънтър. — Робърт винаги е имал огромна самодисциплина и контрол върху съсредоточаването.

В последните няколко думи прозвуча нещо различно. Тейлър си помисли, че е завист, но грешеше.

Лушън вдигна ръка в жест — «Почакайте».

— Но защо да вярвате на всяка моя дума? Досега само съм ви лъгал. — Последва дълго мълчание. — Както предложих, може да пробвам тест с детектор на лъжата. — Лушън отметна назад глава и се засмя на глас. — Бих искал да го направите. Би било забавно.

На Хънтър и Тейлър не им беше смешно.

— Не е необходимо да го казваш, Робърт — отбеляза Лушън, предугаждайки какво ще каже Хънтър. — Знам процедурата. За да установиш поне малко доверие между нас, ти трябва някакъв знак на добра воля, нали? Ако бях терорист, който държи заложници, това е моментът, в който да ме попиташ за някой заложник само за да разбереш дали съм готов да играя честно.

— Да, трябва да ни дадеш нещо, Лушън — съгласи се Хънтър, който все още не беше сменил отпуснатата си поза. — Както спомена, досега само си ни лъгал.

Лушън кимна и изпи остатъка от кафето си.

— Разбирам, Робърт. — Той затвори очи и си пое дъх, дълбоко и спокойно, сякаш седеше в градина и се любуваше на приятното ухание на цветята. — Меган Лоуи — каза после, без да отваря очи. — Двайсет и осем годишна. Родена на шестнайсети декември в Луистаун, Монтана. — Той бавно прокара език по устните си, сякаш устата му бе започнала да отделя слюнка при спомена. — Кейт Баркър, двайсет и шест годишна. Родена на единайсети май в Сиатъл, щата Вашингтон. Меган беше отвлечена на втори, а Кейт на четвърти юли. И двете бяха независими проститутки, които работеха в Сиатъл, щата Вашингтон. Меган беше брюнетката, чиято глава бе намерена в багажника на колата, която карах, а Кейт — блондинката. — Лушън най-после отвори очи и погледна Хънтър. — Останките от телата им все още са в Сиатъл. Искаш ли да ти напиша адреса?

Ейдриън Кенеди, който гледаше и слушаше разпита от контролната стая в сектора с килиите, незабавно задейства бюрократичната машина, за да получи федерална съдебна заповед за обиск. Той имаше предимства, тъй като беше директор във ФБР, и въпреки ранния час и факта, че щата Вашингтон е три часа назад от Вирджиния, успя да вземе заповед, подписана от федерален съдия от Сиатъл, за рекордно време.

Въпреки че Лушън беше казал на Хънтър и Тейлър, че ключът за мястото, където се намират останките на двете жертви, е на същата връзка, която бяха използвали за къщата в Мърфи, Кенеди не искаше да чака. Нямаше намерение да изпрати Хънтър, Тейлър или някой друг агент от Куонтико чак до Сиатъл само за да провери дали Лушън отново лъже или не.

След като издейства съдебна заповед, Кенеди се обади в полевия офис на ФБР на Трето авеню 1110 в Сиатъл, щата Вашингтон, и в 8:30 тихоокеанско време екип от двама агенти беше изпратен на адреса, който Лушън беше казал на Хънтър и Тейлър. — Комплекс от складове под наем.

— Е, къде отиваме, Ед? — попита специален агент Серджо Декър, когато седна зад волана и включи двигателя на черния джип «Форд».

Едгар Фигероа, специалният агент, ръководещ операцията, току-що се бе настанил на предната седалка до него. Той беше на трийсет и пет години, висок и с широки рамене, с атлетично телосложение. Черната му коса бе подстригана с дължина един сантиметър и човек трябваше само да погледне носа му, за да разбере, че е чупен най-малко два пъти.