Крис Картър - Престъпен ум

В дългия коридор определено имаше нещо злокобно и зловещо, сякаш току-що бяха прекрачили прага между доброто и злото. Въздухът вътре беше твърде студен и гъст и се дишаше трудно.

Тейлър направи всичко възможно да се пребори с неприятните тръпки, които полазиха по гърба ѝ, докато крачеше към килията, но за жалост не успя. Нещо в това място ѝ напомняше за обитаваните от духове къщи на Хелоуин, от които се страхуваше, когато беше дете.

— Не знам за теб — каза тя, опитвайки се да успокои треперещото си тяло, — но аз предпочитам да сме в стаята за разпити.

— За съжаление нямаме избор — отговори Хънтър, докато обувките им потракваха върху лъскавия под с всяка крачка. Той изведнъж спря и се обърна с лице към Тейлър. — Кортни, нека да ти кажа нещо за Лушън. — Гласът му беше малко по-силен от шепот. Той не искаше ехото да го отнесе до последната килия. — Той винаги е обичал да играе игри — логически, и е много добър в това. Сега вероятно е още по-добър. Сигурен съм, че ще вземе на прицел теб, а не мен. Ще се опита да ти влезе под кожата с подмятания, намеци, преки обиди и нападки и така нататък. Някои вероятно ще бъдат много неприятни. Бъди готова за тези неща. Не му позволявай да ти въздейства. Успее ли да проникне в съзнанието ти, Лушън ще те разкъса.

Тейлър направи физиономия, сякаш вече знаеше всичко това.

— Аз съм голямо момиче, Робърт. Знам как да се грижа за себе си.

Хънтър кимна. Искрено се надяваше тя да е права.

В дъното на коридора точно пред последната килия вече бяха поставени два метални сгъваема стола.

Лушън Фолтър лежеше на леглото неподвижно, с отворени очи и гледаше в тавана. Той чу стъпките, които се приближаваха към него по коридора, изправи се, застана пред плексигласа и зачака. Изглеждаше напълно спокоен и отпуснат. Лицето му не показваше абсолютно никакви емоции. Няколко секунди по-късно Хънтър и Тейлър се появиха в полезрението му и безизразната маска изчезна, сякаш той беше опитен актьор, на когото са подали реплика за важна сцена.

Усмихна им се сърдечно.

— Добре дошли в новия ми дом — каза Лушън и се огледа наоколо. — Колкото и да е временен.

Килията беше правоъгълна, широка три и дълга четири метра. Също като коридора навън, стените бяха от блокове пенобетон, боядисани в матов оттенък на сиво. Освен леглото, което беше монтирано на лявата стена, имаше само тоалетна чиния и умивалник и малка метална маса с метална пейка, занитени в дясната стена и пода.

Сякаш готвейки се да води делова среща, Лушън посочи двата стола в коридора.

— Моля, седнете.

Той изчака Хънтър и Тейлър да се настанят и седна на ръба на леглото.

— Седем и половина сутринта — каза Лушън. — Обичам ранните утрини. Доколкото си спомням, ти също, Робърт. Все още ли не можеш да спиш?

Хънтър не отговори, но безсънието му не беше голяма тайна или нещо, което криеше. Безсънните му нощи бяха започнали, когато беше на седемнайсет години, след като ракът отне майка му.

Без други близки освен баща си, да се справи със смъртта на майка си се оказа много болезнена и самотна задача. Робърт лежеше буден нощем, твърде тъжен, за да заспи, твърде уплашен да затвори очи и твърде горд да плаче.

След погребението на майка му той започна да се страхува от сънищата си. Всеки път, щом затвореше очи, виждаше лицето ѝ изкривено от болка, зовящо за помощ, умоляващо да дойде смъртта. Той беше станал свидетел как някога жизненото ѝ здраво тяло залиня и стана толкова крехко и немощно, че тя не можеше дори да сяда без чужда помощ. Някога красивото ѝ лице с най-лъчезарната усмивка и най-добрите очи, които беше виждал, се преобрази в нещо неузнаваемо през онези няколко последни месеца. Но Робърт никога не престана да обича това лице.

Сънят и сънищата се превърнаха в затвор и той би направил всичко, за да избяга от него. Безсънието беше логичната реакция, която тялото и мозъкът му откриха, за да се справят със страха и ужасяващите кошмари нощем. Елементарен, но ефективен защитен механизъм.

Лушън се втренчи изпитателно в лицата им.

— Все още си много добър в това да не издаваш нищо, Робърт — каза той и размаха пръст към Хънтър. — Всъщност бих казал, че си станал по-добър, но вие, агент Тейлър… — пръстът му се отмести към нея — дори не сте близо. Днес изражението ви е още по-обезпокоено от вчера и това може да означава само едно. Намерили сте кутията.

Тейлър стрелна с очи Хънтър и после отново се вгледа в Лушън. Хънтър, от друга страна, не откъсваше поглед от стария си приятел.