Крис Картър - Престъпен ум

— Дългите заплетени лъжи изискват определен тип психика и голям талант, за да бъдат изречени убедително. Иска се творческо мислене, интелигентност, контрол, отлична памет и през повечето време — много добри умения за импровизация. И говоря само за обичайни обстоятелства. Когато човек трябва да прави всичко това пред някоя авторитетна личност, например ченге или федерален агент, знаейки, че от това зависи свободата му, тези качества се засилват неимоверно много. Съдейки по това колко убедителен беше Фолтър на първия разпит, няма да се изненадам, ако той надхитри теста с детектора на лъжата.

— Според теб Лушън лъже ли, че това е само началото? — обърна се Тейлър към Хънтър.

— Не, но онова, което мисля аз или някой друг от нас, няма значение. Както каза Лио, Лушън е наясно с играта. Знае, че след онова, което видяхме, не разполагаме с лукса да се съмняваме. В момента той командва положението.

Останалите мълчаха, защото не знаеха какво да кажат.

Хънтър се възползва от тишината и се обърна към човека, който седеше начело на масата.

— Как върви претърсването на къщата, Ейдриън? Някакви новини?

Кенеди го погледна така, сякаш беше прочел мислите му.

Настъпи дълго мълчание, изпълнено с тревожност.

— Всъщност това е истинската причина да сме тук тази нощ — отговори директорът. — Екипът по претърсването е открил нещо в спалнята на Лушън Фолтър. Било е скрито в дюшека на леглото му.

Напрежението в стаята се покачи с няколко градуса.

Всички зачакаха.

— Ето какво са намерили.

Кенеди натисна бутона на малко дистанционно управление на масата пред себе си и на белия екран на отсрещната стена се появи изображението на затворената дървена кутия, която бяха открили Голдстайн и Рейна.

— Прилича на кутия за огнестрелно оръжие — отбеляза Дион Дъглас. — Достатъчно голяма е да побере картечен пистолет или разглобена далекобойна пушка. Отворили ли са я?

Кенеди кимна.

— За съжаление вътре не е намерено оръжие — отвърна той.

— А какво? — попита Тейлър.

Погледът на Кенеди обходи присъстващите и се спря на Хънтър. Той отново натисна бутона на дистанционното.

— Това.

Въпреки угасените лампи и пълния мрак, който го обграждаше, Лушън Фолтър лежеше буден в килията си в подземно ниво пет в сградата на ОБН. Очите му бяха отворени и втренчени в тавана, сякаш гледаха някакъв интересен филм, който виждаше само той. Този път обаче не беше потънал в един от своите унеси. Времето за медитация беше приключило. Той реорганизираше мислите си и ги подреждаше в съответен ред за изпълнение.

«Едно по едно — мислеше си. — Прави нещата едно по едно, Лушън.»

И засега първата стъпка беше преминала перфектно.

Лушън би дал всичко, за да види лицето на Хънтър, когато е слязъл в мазето на къщата в Мърфи и най-после е осъзнал, че на стената не са закачени рисунки. Би дал всичко, за да види лицето му, когато най-сетне е познал татуировката на Сюзън.

«Да, това струва едно малко състояние.»

Почувства, че кръвта му се затопля, докато в съзнанието му нахлуват спомените за последната нощ със Сюзън. Още си спомняше сладникавото ухание на парфюма ѝ, меката коса и гладката ѝ кожа. Преживя тези спомени още веднъж и отново ги зарови в паметта си.

Запита се колко време ще отнеме на екипа на ФБР да намери кутията, която бе скрил в дюшека на леглото в голямата спалня.

«Вероятно не много, ако са добри.»

Инстинктивно започна да преглежда наум съдържанието на кутията и това го изпълни с вълнение. Устните му се разтеглиха в горда, но сдържана усмивка. Спомняше си всяка вещ. Но кутията и съдържанието ѝ не бяха нищо в сравнение с онова, което предстоеше. Очакваше ги голяма изненада.

Той преглътна усмивката си и най-после затвори очи.

«Едно по едно, Лушън. Едно по едно.»

Следващото изображение, което се появи на екрана, беше снимка на същата дървена кутия, която бяха видели преди няколко секунди, но този път капакът бе вдигнат. Всички ясно видяха, че кутията е разделена по средата на две отделения. Като по даден знак всички присъстващи в стаята, с изключение на Кенеди, едновременно извиха вратове напред и присвиха очи.

Отделението вдясно беше пълно с наглед разноцветни парчета плат, а онова вляво с различни накити.

Мълчание.

Още присвиване на очи.

Разместване на няколко стола.

— Това женско бельо ли е? — попита агент Тейлър и посочи отделението вдясно.

— Нека да поясня — отвърна Кенеди и отново натисна бутона на дистанционното.