Крис Картър - Престъпен ум

Устните на Лушън пак се разтеглиха в усмивка.

— Бързият поглед, който хвърлихте на Робърт, затвърди подозренията ми. Имате още да учите.

Тейлър си пое дъх дълбоко и решително и не отговори.

Усмивката на Лушън стана по-широка.

— Вижте, агент Тейлър, да запазите постоянно безизразно лице изисква много практика, а постигането на измамно изражение — още повече. Нали, Робърт? — Лушън знаеше, че Хънтър няма да отговори, затова продължи: — Дори ти трябва да признаеш, че аз съм усъвършенствал моето, нали, Робърт? Ти си мислеше, че винаги можеш да разбереш дали лъжа, нали? — Той си пое дъх. — И можеше, преди всичките години, които изминаха, но вече не. — Млъкна и се почеса по брадичката. — Да видим сега. Какво беше? А, да… това.

Той се втренчи в очите на Хънтър и погледът му изведнъж стана по-съсредоточен и решителен. И после, за част от секундата, долният му ляв клепач се присви в почти незабележимо движение. Ако човек не го търсеше, нямаше да го види.

— Забелязахте ли това, агент Тейлър? — попита той.

Тейлър не каза нищо, но погледът ѝ беше недоумяващ.

Лушън се усмихна.

— Разбира се, че не сте, но знам, че Робърт го забеляза. Заради вас, агент Тейлър, ще го направя още веднъж, този път бавно. Гледайте ме право в очите и внимавайте, иначе няма да го видите.

Той повтори движението с клепача, този път толкова контролирано, че беше плашещо.

Тейлър най-после го забеляза.

— Ти ми каза за това веднъж в университета, помниш ли, Робърт? Мислеше, че не съм обърнал внимание, нали?

Хънтър беше забравил, че е споменал пред Лушън за издайническия знак, след като бяха пийнали на един купон.

— Аз обаче не го забравих — продължи Лушън. — Ти каза, че е нещо едва доловимо и не всеки би го забелязал, но аз знам, че ти винаги можеш да го видиш. Ти винаги си имал набито око за такива неща, Робърт. Знам, че не го правя често. Не и когато казвах някоя невинна лъжа, но ако беше нещо по-сериозно… Хоп, погледът ми и долният ляв клепач ме издаваха. — Лушън използва палеца и показалеца си и потърка очи два пъти. — Затова дълго се упражнявах пред огледало, докато неволното движение изчезна. Вече няма издайнически знаци. Психологичните моторни реакции сега не ме издават. Отне ми доста време, но се научих да ги контролирам. Всъщност станах толкова добър, че мога да създавам нови движения, щом поискам, само за да обърквам хората. Това е страхотна идея, нали?

Хънтър и Тейлър мълчаха.

— Знаех, че ще търсиш издайническото трепване на окото ми, Робърт… Усетих съсредоточеността ти да ме разгадаеш. — Лушън отново се усмихна. — Бях невероятен, нали? Изпълнение, достойно за «Оскар». — Без да губи нито миг, той смени темата и продължи по-нататък. — Бих ви предложил напитки, но имам само чешмяна вода и една чаша. — Пак се втренчи в двамата, които бяха дошли да го разпитват. — Кафе би било чудесно, но нямам. — Погледът му се задържа на Тейлър.

Тя схвана намека, погледна към камерата за видео наблюдение на тавана над килията и кимна.

— Без мляко, с две бучки захар, моля — каза Лушън, гледайки към същата камера, а после отново се обърна към Хънтър и Тейлър. — И така, нека да ви кажа как ще процедираме. Ще ви позволя да ми зададете няколко въпроса. Ще отговоря искрено, говоря сериозно. Няма да излъжа. След това ще бъде мой ред да ви задам въпрос. Ако почувствам, че не сте отговорили честно, разпитът приключва за двайсет и четири часа и можем да започнем отново на другия ден. Аз казвам истината и вие казвате истината. Справедливо ли ви се струва?

Тейлър се намръщи.

— Ти искаш да ни задаваш въпроси? За какво?

Реакцията ѝ развесели Лушън.

— Информацията е сила, агент Тейлър. Аз обичам да се чувствам силен, а вие?

Всички чуха, че вратата в другия край на коридора отново забръмча и се отвори. Към тях тръгна морски пехотинец, който носеше чаша вдигащо пара кафе. Тейлър взе чашата, сложи я върху плъзгащия се плексигласов поднос и го бутна в килията към Лушън.

— Благодаря, агент Тейлър — каза той, взе чашата, поднесе я към носа си, вдъхна аромата и отпи. Ако кафето беше твърде горещо, Лушън не показа никаква реакция. — Много е хубаво. — Кимна в знак на одобрение и отново седна. — И така, да започнем голямото разкритие. Какъв е първият ви въпрос?

Хънтър мълчаливо изучаваше стария си приятел, откакто двамата с Тейлър бяха застанали пред килията му. Тази сутрин Лушън имаше още по-победоносен и самовлюбен вид от предишния ден, но това не беше толкова изненадващо. Той знаеше, че има предимство, поне засега, и че трябва да играят по свирката му. Това, изглежда, му доставяше огромно удоволствие. Имаше обаче и нещо друго, нещо различно у него — убеденост, увереност, дори силна гордост, сякаш наистина искаше всички да узнаят истината за онова, което беше направил.