Крис Картър - Престъпен ум

Младият мъж ги погледна и отстъпи назад. Изглеждаше смутен.

— Някакъв проблем ли има? — Въодушевената му усмивка се изпари.

Хюс му даде лист хартия с правителствения печат на Съединените щати.

— Това е федерална съдебна заповед за обиск, която ни дава законно разрешение и право да претърсим индивидуално складово помещение номер триста двайсет и пет — каза тя спокойно, но с много авторитетен глас. — Бихте ли го отворили?

Рецепционистът погледна заповедта, прочете няколко реда, направи гримаса, сякаш бяха написани на латински, и се поколеба за миг.

— Аз… мисля, че трябва да се обадя на шефа си.

— Как се казваш, момче? — попита Декър.

— Били.

Били беше висок метър и седемдесет, с къса руса коса със заострени нагоре с гел кичури на места. Имаше набола брада на три дни и по две обеци на всяко ухо.

— Е, Били, може да се обадиш на когото искаш, но ние нямаме време да чакаме. — Декър кимна към заповедта за обиск. — Както обясни федералният съдебен полицай Хюс, този лист хартия, подписан от федерален съдия на Съединените щати, ни дава законното право да претърсим складово помещение триста двайсет и пет със или без твоето съдействие. Нито ти, нито ние се нуждаем от разрешението на шефа ти, за да го направим. Само това тук е разрешението, от което се нуждаем. Ако не ни отвориш вратата, за твое съжаление, ние ще я разбием, използвайки каквито средства намерим за необходимо.

— И няма да бъдем отговорни пред закона за причинени щети — добави Фигероа. — Разбираш ли какво ти казвам?

Били очевидно се почувства много неудобно. Мобилният му телефон иззвъня на плота на рецепцията, известявайки пристигането на съобщение, но той дори не го погледна.

— Това копие от заповедта остава при теб — продължи Декър. — Можеш да го покажеш на шефа си, на адвоката си или на когото искаш. Екземплярът гарантира, че ти не нарушаваш закона или правилника на фирмата и че не правиш нищо забранено. — Той млъкна и погледна часовника си. — Нямаме абсолютно никакво време за губене, Били. Затова какво да бъде? Ще ни пуснеш ли в складовото помещение, или да разбием вратата? Трябва да направиш избор.

— Будалкате се с мен, нали? — попита Били.

Погледът му се отмести към стъклото зад двамата агенти, сякаш се опитваше да открие скрита камера някъде там.

— Това е официално, Били — отвърна Хюс. Тонът ѝ говореше, че не се шегува.

— Наистина ли сте от ФБР? — В тона на Били прозвуча вълнение.

— Да, настина — отвърна Декър.

— Вижте, бих искал да помогна. Мога да ви пусна в сградата. Няма проблем. Но не мога да отворя вратата на склад триста двайсет и пет, защото има катинар. Никоя от нашите врати няма заключващ механизъм, само много дебело плъзгащо се резе. Клиентите ни могат да купят катинар от нас. — Били бързо показа табло зад себе си с няколко катинара с различна големина. — Могат да си донесат и свои катинари, но не е позволено да слагат допълнителна ключалка. Щом помещението се даде под наем, ние вече нямаме достъп до него. Всеки склад е напълно личен.

Фигероа кимна и се замисли за момент.

— Добре. Можеш ли да ни кажеш детайлите на абонамента?

— Разбира се. — Били започна да пише нещо на компютъра зад рецепцията и след няколко секунди каза: — Ето. Складовото помещение е средно по големина, едно от нашите специални, три на три метра.

— Специално? — попита Декър.

— Да — отговори Били. — Има електрически контакт.

— Добре.

— Било е дадено под наем преди осем месеца, на четвърти януари, на някой си господин Лиъм Шоу — продължи да чете от екрана. — Платил е цялата година в аванс… в брой.

— Не съм изненадан — рече Декър.

— Складовото помещение се намира в коридор Е — добави Били. — Мога да ви заведа, ако искате.

— Да вървим — едновременно казаха Фигероа и Декър.

Докато не получат потвърждение, че Лушън казва истината за индивидуалния склад в Сиатъл, никой не виждаше смисъл да продължават с разпитите. Директорът Ейдриън Кенеди каза на Хънтър и Тейлър, че агенти на ФБР от Вашингтон, въоръжени с федерална съдебна заповед за обиск, вече са изпратени да потвърдят достоверността на показанията на Лушън и че до шейсет минути или по-малко би трябвало да имат отговор.

Тейлър седеше сама в една от залите за конференции на подземно ниво три в сградата на ОБН и гледаше недокоснатата чаша кафе на масата пред себе си, когато Хънтър отвори вратата и влезе.

— Добре ли си? — попита той.

За миг му се стори, че въпросът му не е стигнал до нея, но после тя бавно се обърна и го погледна.