Крис Картър - Престъпен ум

Той взе и дясната ѝ ръка и я постави върху лявата, така че Мадлин да притиска ризата с двете си ръце.

Тя не реагира.

— Дръж ръцете си там и притискай, чу ли?

Мадлин се опита, но беше толкова немощна, че нямаше достатъчно сили да притиска раната, за да ограничи кървенето. Налагаше се да го направи Хънтър и в същото време да я изнесе от бомбоубежището, да я сложи в джипа, ключовете за който все още бяха в джоба му, и да я закара в болница. Задачата беше много трудна.

Той постави лявата си ръка върху ръцете на Мадлин, за да ѝ помогне да притиска по-силно.

«Мисли, Робърт, мисли» — каза си и огледа стаята. Нямаше абсолютно нищо, което можеше да използва.

Хрумна му да изтича в контролната стая и да потърси тиксо или въже, с което да прикрепи ризата към раната, но това щеше да отнеме твърде много време, а Хънтър не разполагаше с никакво.

«Мисли, Робърт, мисли» — повтори си той и отново огледа стаята.

И тогава се сети за Призрака.

Призрака беше дребен, с много тясна талия, но Мадлин беше отслабнала толкова много, че коланът му сигурно щеше да опаше тялото ѝ.

— Мади, притискай ризата. Ей сега ще се върна.

Тя го погледна със замъглени очи.

— Дръж здраво, миличка. Идвам веднага.

Пусна ръцете ѝ и от раната мигновено потече кръв. Мадлин нямаше сили да притиска. Робърт трябваше да действа бързо.

Той се изправи и хукна по коридора. Стигна до контролната стая за три секунди.

Призрака носеше евтин черен кожен колан, обикновен модел, с катарама, която се щракаше. Хънтър го разкопча и го издърпа от кръста му с един силен замах. Без да губи време, се завтече обратно по коридора и когато стигна до Мади, беше загубил само девет секунди.

Ръцете ѝ почти бяха пуснали ризата.

— Тук съм, Мади, тук съм — каза Хънтър и притисна ризата с лявата си ръка, а с дясната надигна гърба на Мадлин от облегалката на стола и уви колана на Призрак около торса ѝ и подгизналата от кръв риза. — Сега малко ще те стегна — добави той и дръпна силно колана.

Мадлин се закашля няколко пъти. От устата ѝ не излезе кръв. Това беше добър знак.

Хънтър закопча колана.

— Добре, миличка, сега ще те взема и ще се махнем от това място, по дяволите. Ще те закарам в болница. Не заспивай. Знам, че си уморена, но не затваряй очи. Разбираш ли? Дръж очите си отворени. Готова ли си? Тръгваме.

Вдигна я на ръце и се изправи. Коланът беше здраво пристегнат и не се размести. Мадлин се закашля отново. Все още нямаше кръв.

Хънтър побягна по коридора колкото му държат краката.

Мракът навън беше почти непрогледен, но след като Хънтър излезе от онова сатанинско подземие, свежият нощен въздух му се стори божествен.

— Мадлин, не заспивай. Не затваряй очи — повтори той, когато спря почти на върха на дългото стълбище. Не виждаше добре дали очите ѝ са отворени или не, но знаеше, че трябва да ѝ говори. Не можеше да ѝ позволи да задреме.

Фенерчето все още беше в джоба му. Той вдигна левия си крак две стъпала по-високо от десния, бръкна непохватно в джоба си с лявата ръка, извади го и го запали.

Мадлин се бореше да не затвори очи.

— Справяш се чудесно, миличка. Остани будна.

Хънтър имаше добро чувство за ориентация и си спомняше, че се приближиха към подземието отляво, затова се обърна натам и започна да крачи бързо.

— Справяш се страхотно, Мадлин. Само след минутка ще бъдем в колата.

Тя не реагира. Главата ѝ се отпусна върху рамото на Хънтър.

— Не, не, не… Хей, няма да задрямваш. Кажи ми името си, миличка. Как е цялото ти име?

— А?

— Името ти. Кажи ми цялото си име, миличка. — Хънтър искаше да провери и нивото ѝ на съзнание.

— Мади — отвърна тя.

Шепотът ѝ ставаше все по-слаб. Въпреки турникета сега кръвта ѝ се стичаше по ръцете му и надолу по тялото му, към панталона. Тъй като Хънтър тичаше, гърдите и лицето му също бяха изпръскани.

— Чудесно. Страхотно. Мади съкратено ли е от нещо?

— А?

— Мади е съкратено от нещо, нали?

— Мадлин.

— Хубаво име. Но каква е фамилията ти?

Тя не отговори.

— Мади, събуди се. Стой с мен, миличка. Как е фамилното ти име? Кажи ми фамилията си.

Мадлин мълчеше. Хънтър я губеше.

Той откъсна очи от пътеката, за да погледне лицето ѝ, и тогава почувства, че нещо се вряза в лявата му пета. Болката се стрелна нагоре по крака му и го накара да се спъне и да загуби равновесие. За малко не падна на земята. Спъването и разтърсването събудиха Мадлин. Очите ѝ потрепнаха и се отвориха и тя най-после го погледна.