Крис Картър - Престъпен ум

Сърцето на Хънтър заби учестено.

— Проблемът е моралната дилема, която ще се развихри в съзнанието ти и ще хвърли съвестта ти в мъчителна душевна битка, стари приятелю. — Погледът на Лушън се стрелна за миг към Мадлин и после се върна на Хънтър. — Нека да поясня какво имам предвид, като ти задам един лесен въпрос. — Той млъкна и прониза с поглед очите на Хънтър. — И въпросът е следният — ако ме нападнеш сега, как ще спреш кръвоизлива ѝ и ще я закараш в болница, преди кръвта ѝ да изтече и тя да умре?

Със свръхбързо движение Лушън прокара ножа от врата на Мадлин до стомаха и го заби в лявата ѝ страна, точно под гръдния кош. Острието потъна до дръжката.

Хънтър отвори широко очи от шок.

— Не — извика той и се хвърли напред, но Лушън беше готов за това и преди Хънтър да стигне до него, го ритна в гърдите с подметката на ботуша си. Останал без дъх, Хънтър се претърколи назад от силния удар. Лушън извади ножа от Мадлин. Раната се отвори и започна да кърви обилно.

— Изпълни обещанието си към Джесика или спаси Мадлин Рийд, Робърт — каза Лушън и тръгна към вратата. — Не можеш да направиш и двете. Избирай, стари приятелю.

Той изчезна в коридора.

Хънтър си пое дъх едва след няколко секунди и когато го направи, белите дробове и гърдите му пламнаха, сякаш беше погълнал горящ въглен. Той инстинктивно вдигна ръка към гърдите си и погледна към вратата. Краката му задраскаха по пода, опитвайки се да намерят опора, за да се изправи.

Стана. Първичният му инстинкт се задейства и той се втурна към вратата. Нямаше начин да позволи на Лушън да се измъкне. Знаеше, че той говореше сериозно — ако не го убиеше сега, Хънтър едва ли щеше да получи друг шанс. Лушън беше планирал бягството си до последния детайл. На ФБР беше отнело двайсет и пет години да го залови първия път. Кой знае още колко време ще им трябва, ако изобщо го хванат?

Хънтър беше направил само три крачки към коридора, когато съзря Мадлин. Кръвта течеше на вълни от отворената ѝ рана. Главата ѝ отново беше клюмнала на гърдите. Клепачите ѝ бяха притворени. Животът я напускаше.

Хънтър имаше отлични познания по анатомия. Раната беше в лявата страна на стомаха на Мадлин, точно под ребрата. Ножът, който бе използвал Лушън, беше дълъг тринайсет сантиметра, и той беше вкарал цялото острие в плътта ѝ. Съдейки по количеството кръв, което губеше Мадлин, Лушън беше разкъсал орган с много кръвоносни съдове.

«Горната лява страна — помисли си той. — Острието е пронизало далака ѝ.»

Освен това забеляза, че Лушън завъртя острието, докато го изваждаше от тялото ѝ, разширявайки раната и целия канал на проникване. Ако Хънтър не спреше кръвоизлива веднага, Мадлин щеше да умре от загуба на кръв до четири-пет минути. Дори ако успееше да спре външното кървене, той не можеше да направи нищо за вътрешния кръвоизлив. Пак трябваше бързо да я закара в болница и в операционна зала.

Примига веднъж. Приоритетите му се сблъскаха точно както беше предсказал Лушън.

Лушън се измъкваше.

«Никога повече няма да ме видиш. Не и в този живот.»

Хънтър отново примигна. Душевната битка, за която говореше Лушън, сега се вихреше с пълна сила в съзнанието му.

«Изпълни обещанието си към Джесика или спаси Мадлин. Не можеш да направиш и двете. Избирай, стари приятелю.»

Хънтър примигна още веднъж и после се втурна към Мадлин.

Коленичи пред нея, разкъса ризата си, смачка я на топка, сложи я върху раната и я притисна. Платът мигновено се намокри от кръвта ѝ.

— Погледни ме, Мадлин — каза той и протегна ръка към ножа, който беше хвърлил Лушън. — Погледни ме.

Тя не отвори очи.

— Мадлин, погледни ме.

Тя се опита, но клепачите ѝ затрептяха.

— Не, не, не. Остани с мен, миличка. Не затваряй очи. Знам, че си уморена, но трябва да останеш будна, разбираш ли? Ще те измъкна от тук.

Хънтър погледна зад стола. Ръцете ѝ краката ѝ бяха завързани с найлоново въже. Докато продължаваше да притиска раната ѝ с лявата си ръка, той наклони тялото си надясно и сряза въжето.

Ръцете на Мадлин увиснаха до тялото, сякаш беше парцалена кукла.

Хънтър бързо сряза найлоновото въже около краката ѝ.

— Мадлин… — Той пусна ножа и протегна ръце към лицето ѝ. Докосна брадичката ѝ и леко разтърси главата ѝ. — Остани с мен, миличка. Не заспивай.

Сънените ѝ очи намериха лицето му.

— Точно така. Гледай ме в очите. — Хънтър хвана лявата ѝ ръка и я сложи върху ризата си над раната ѝ. — Искам да притискаш това до тялото си с всички сили. Разбираш ли, миличка?