Крис Картър - Престъпен ум

Мадлин дишаше учестено панически и в момента нищо на света не можеше да я накара да престане да трепери.

Лушън врътна глава към коридора.

— Да отидем при нея, а? Имам една последна изненада за теб.

Хънтър трябваше да прескочи трупа на Тейлър, за да стигне до коридора. Лушън го последва, но на безопасно разстояние. Нямаше начин Хънтър да предприеме атака, преди той да изстреля най-малко два куршума в него.

Когато Робърт тръгна по коридора, очите на Мадлин срещнаха неговите и той видя в тях само едно — неподправен ужас.

— Моля те, помогни ми.

Този път най-после я чу. Слабият ѝ треперещ глас беше сподавен от страх.

— Мадлин, моля те, запази спокойствие — каза Хънтър с най-уверения си глас. — Всичко ще бъде наред.

Погледът ѝ се отмести от него, намери Лушън и сякаш пред нея се материализира чудовището, което я беше измъчвало в най-страшните ѝ детски кошмари. Страхът в нея се развихри като ураган и тя започна да пищи и да гърчи крехкото си тяло на стола.

— Мадлин — каза Хънтър. — Погледни ме.

Тя не го погледна.

— Погледни ме, Мадлин — повтори той, този път по-твърдо.

Тя отмести очи към него.

— Точно така. Браво. Добро момиче. Гледай ме и се опитай да запазиш спокойствие. Ще те измъкна оттук. — Робърт се мразеше, че лъже, но в ситуацията, в която се намираше, нямаше какво друго да направи.

Мадлин все още изглеждаше ужасно уплашена, но нещо в тона на Хънтър сякаш ѝ въздейства. Тя го погледна в очите и престана да пищи.

— Влез вътре, завий наляво, извърви пет крачки и коленичи, Робърт — заповяда Лушън, когато стигнаха до вратата.

Хънтър се подчини.

В стаята нямаше нищо друго, освен стола, на който седеше Мадлин, и малък шкаф с две чекмеджета в отсрещния ъгъл. Във въздуха се носеше лек мирис на урина и повърнато, който се бореше с по-острата миризма на дезинфектант, сякаш някой беше повръщал много и почистването беше немарливо.

Лушън влезе в стаята след Хънтър, зави надясно и се приближи до шкафа. Издърпа най-горното чекмедже и бръкна вътре да вземе нещо.

Очите на Мадлин се стрелнаха към него.

— Гледай мен, Мадлин — каза Хънтър. — Не се тревожи за него. Дръж погледа си на мен. Хайде. Насам.

Тя отново отправи поглед към Хънтър.

— Много си добър със заложниците, Робърт — отбеляза Лушън и отиде от лявата страна на стола на Мадлин.

Хънтър най-после видя какво е извадил Лушън от чекмеджето — нож от неръждаема стомана, дълъг тринайсет сантиметра.

— Знаеш ли, мразя огнестрелните оръжия — каза Лушън и с бързо движение на ръката освободи пълнителя от пистолета на Тейлър. Пълнителят изтрака на пода и той го ритна зад себе си, далеч от Хънтър. С друго много бързо двойно движение на ръката си дръпна плъзгача и изхвърли патрона от патронника.

Хънтър беше приковал вниманието си в него. Най-после започна да съзира шанс.

Лушън бе отместил пистолета встрани от себе си и изваждаше пълнителя. За нула време разглоби оръжието и пусна частите на пода.

Хънтър изпусна затаения си дотогава дъх. Мускулите му бяха напрегнати и готови, докато се питаше дали ще стигне до Лушън достатъчно бързо.

— Дори не си го помисляй, Робърт — каза Лушън, пристъпи напред и застана зад стола на Мадлин. Доближи ножа до гърлото ѝ с лявата си ръка, а с дясната хвана косата ѝ и дръпна назад главата ѝ. Видя, че Хънтър изгаря от желание да се нахвърли върху него. — Помръднеш ли мускул, ще ѝ прережа гърлото.

Мадлин почувства студеното острие върху кожата си и сърцето ѝ почти спря. Този път беше толкова вцепенена, че не можа дори да изпищи.

Хънтър стоеше неподвижно.

— Знам, че ме презираш, стари приятелю — леко, почти с извинение се усмихна Лушън. — И не те обвинявам. Всеки би го направил, когато не знае истинската цел зад всичко, което съм извършил. За всекиго аз съм само психопат, садистичен убиец, който от двайсет и пет години изтезава и убива хора, нали? За теб обаче съм нещо повече. Аз съм човекът, който те обсебва от двайсет години. Човекът, който жестоко уби единствената жена, която си обичал. Жената, за която щеше да се ожениш. Жената, която щеше да ти даде семейство.

Хънтър почувства, че в гърдите му отново се надигат гняв и ярост.

— Аз обаче съм много повече от това — продължи Лушън. — С течение на времето ще го разбереш. Оставям подарък на теб и на ФБР. — Той врътна глава към коридора. — Няма да имате проблем да го намерите. Но това ще стане по-късно, защото сега ще ти дам възможност да изпълниш обещанието, което даде на себе си и на Джесика преди всичките тези години, Робърт. И това ще бъде единственият шанс, който ще получиш, защото, ако не ме убиеш сега, никога повече няма да ме видиш. Не и в този живот.