Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Една дъска проскърца до лявото му ухо. Лицата на хората в тълпата изглеждаха замръзнали, сякаш времето беше спряло, сякаш гледаше огромна фреска, в която никой не помръдва. Пикочният му мехур щеше да се пръсне – дали беше заради студа, или от чист ужас? Колко още? Концентрация, може би молитва? Концентрирай се! Очите му се спряха на едно малко момче на не повече от осем години, дрипаво, с полепнали трохи по мръсната си брадичка, което беше спряло да дъвче комата хляб и чиито невинни кафяви очи се бяха разширили в очакване и гледаха на около метър над главата му. Божичко, колко беше студено, никога не му е било толкова студено! И изведнъж думите, които толкова се беше мъчил да си спомни, се върнаха и го заляха, като че ли някой беше отприщил душата му.

И през година хиляда шестстотин четиридесет и девета те накараха своя сеньор, крал Чарлз Стюарт, Защитник на вярата и по наследствено право крал на Великобритания и Ирландия, да коленичи, и отрязаха главата му.

В ранните часове на зимния ден, в една спалня с гледка над 160-декаровата градина на двореца, която не съществуваше по времето, когато Чарлз Стюарт пое пътя към следващия живот, неговият потомък се събуди стреснат. Влажната яка на пижамата лепнеше по врата му, докато лежеше по лице върху твърдата като тухла възглавница, пропита с пот, но все пак му беше студено като... като в смърт. Той вярваше в силата на сънищата и в тяхната способност да разкриват мистериите на вътрешното ни същество, затова имаше навика да ги записва веднага след събуждането си, като се пресегне за тефтерчето, което държеше за тази цел до леглото. Но не и този път. Нямаше нужда. Никога нямаше да забрави вонята на тълпата, примесена с мирис на смола и стърготини, нито пък цвета на тежкото металическо небе в този мразовит следобед. Нито невинните, очакващи очи на момчето с изцапана брадичка и полепналите по нея трохи. Нито усещането за ужасното отчаяние, че му бяха попречили да каже последните си думи, с което бяха направили саможертвата му безсмислена, а смъртта му – напразна. Никога не би го забравил. Колкото и да се опитва.

Декември: първата седмица

Никога не пресичай непознат мост

на гърба на слон.

Поканата не беше просто ей така, той не правеше нищо просто ей така. Беше настоятелна, нетърпяща възражение – обаждане от един човек, който е свикнал повече да командва, отколкото да примамва. Той я очакваше за закуска и през ум не му минаваше, че тя може и да откаже. Особено в ден като този, в който се сменят министър-председатели: един е вън, друг е вътре и да живее волята на народа. Това беше ден, в който всеки трябваше да си направи сметките наново.

Бенджамин Ландлес сам отвори вратата, което ѝ се стори странно. Това беше апартамент, чието предназначение беше да прави силно впечатление, с прекалено много дизайнерски намеси и без грам личен вкус, от този тип апартаменти, където очакваш ако не портиер, то поне секретарка или асистент да бъде наоколо, да приготвя кафето и да любезничи с гостите, като същевременно следи те да не забегнат с някоя от картините на импресионисти, които красят стената. Ландлес сам по себе беше интересна картинка. Имаше широко лице със скули с цвят на сини сливи, с месеста кожа, която започваше да увисва като восък от разтопена свещ. Туловището му беше огромно, а ръцете му – груби като на черноработник, и репутацията му съответстваше на физическите му черти. Вестникарската му империя, начело с „Кроникъл“, беше изградена, разбивайки както стачки, така и много кариери; в голяма степен той беше човекът, съсипал кариерата на мъжа, който в този момент чакаше да го приемат в двореца, за да се откаже от властта и престижа на поста министър-председател.

– Г-це Куин. Сали. Толкова се радвам, че успя да дойдеш. Отдавна искам да се срещна с теб.

Тя знаеше, че това е лъжа. Ако беше искал да се срещнат по-рано, със сигурност щеше да го е уредил. Той я поведе навътре към голямата стая в центъра на този панорамен пентхаус. Външните стени бяха почти изцяло от подсилено стъкло и предлагаха великолепна гледка към сградите на Парламента от другата страна на река Темза, а подът сякаш беше покрит с останките от половин екваториална гора. Не беше зле за момче от малките улички на Бетнал Грийн 1.

Покани я да седне, като посочи едно внушително канапе пред масичка, осеяна с димящи подноси храна за закуска. Нямаше и следа от готвача, който вероятно само преди минути беше приготвил всички тези ястия и изгладил белите ленени салфетки. Тя отказа храната, но той не се обиди. Свали сакото и се зае със собствената си чиния, докато тя отпиваше от чаша черно кафе и чакаше.