Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Божичко, колко студено беше. Не беше ял нищо от предния ден, беше отказал ястието, което му бяха предложили, но се радваше, че беше поискал още една риза, за да не трепери от студ. Нямаше да е редно да го видят как трепери. Биха помислили, че е от страх.

Той изкачи двете грубо сковани дървени стъпала и наведе глава, минавайки през рамката на прозореца, за да излезе на платформата, която бяха издигнали отвън точно под прозореца. Там, на тази своеобразна дървена сцена, вече имаше пет-шест други мъже, а навсякъде около нея се тълпяха хиляди – застанали прави, седнали в карети, качени на покриви, надвесени от балкони и всякакви други места, предлагащи видимост. Сега вече трябваше да се случи нещо, да има някаква реакция, нали така? Но когато той се изправи в дрезгавата светлина и пред техните погледи, те просто спряха да шават и сякаш замръзнаха под ледения вятър, фигурите им се сгушиха една в друга и замряха, мрачни и мълчаливи, невярващи. Все още не можеха да го проумеят.

На сцената бяха забити четири железни скоби. Щяха да го завържат и разпънат между скобите, ако започне да се противи, но това беше само още един знак колко малко го познаваха. Той не би се съпротивлявал. Беше роден за по-добър край от това. Просто щеше да каже няколко думи пред навалицата и това щеше да бъде достатъчно. Молеше се коленете му да не го предадат; вече му се бяха събрали достатъчно предателства. Подадоха му малка шапка, под която натъпка косата си внимателно и спокойно, като че ли се подготвя за обикновена разходка в парка със съпругата и децата си. Трябваше да се представи подобаващо. Той хвърли наметалото си на земята, за да го виждат по-добре.

О, небеса! Студът го проряза, сякаш се протегна право към разтуптяното му сърце, за да го превърне моментално в камък. Пое си въздух дълбоко, със свистене, за да се съвземе от шока. Не бива да потрепва! И ето, пред него се изправи капитанът на неговата гвардия, по челото му блестяха зрънца пот въпреки времето.

– Само няколко думи, капитане. Ще кажа само няколко думи – той ровеше в ума си за тях.

Капитанът поклати глава.

– За Бога, и най-простият човек на света има правото да каже няколко думи.

– Вашите няколко думи биха ми коствали живота, сър.

– Както моите думи и мисли ми костваха моя. Това, в което вярвам, ме доведе тук и се оказа по-ценно от живота ми. Ще го споделя още един, последен път.

– Не мога да Ви позволя. Наистина съжалявам. Но не мога.

– Дори сега ли ще ми откажеш?

Хладнокръвието в гласа му бе изместено от парещо възмущение и нова вълна на паника. Не можеше да стане така.

– Сър, това не е в моите ръце. Простете ми.

Капитанът понечи да го докосне по ръката, но пленникът се отдръпна, а очите му горяха в укор.

– Може да заглушите гласа ми, но никога няма да ме превърнете в това, което не съм. Аз не съм страхливец, капитане. И нямам нужда от ръката ви!

Капитанът се оттегли, смъмрен.

Беше време. Нямаше повече думи, нямаше повече суетня. Нямаше къде да се скрие. Това беше моментът, в който и те, и той самият щяха да надникнат дълбоко в него и да открият що за човек е в действителност. Пое си още един дълбок дъх, който изгори гърдите му, но го задържа колкото можеше, докато гледаше небесата. Свещеникът в своите напеви говореше как смъртта е най-големият триумф над земното зло и над болката, но той не откриваше никакво вдъхновение, никакъв лъч светлина по пътя, който му предстоеше, никакво божествено спасение, а само свъсеното, стоманено небе на английската зима. Осъзна, че юмруците му все още са свити и че ноктите на пръстите се забиват в дланите; с усилие ги разтвори и отпусна ръце от двете страни на панталоните. Тиха молитва. Още един дъх. После се наведе с благодарност към Бога, че в коленете му все още бе останала достатъчно сила, за да се отпусне на тях бавно и с достойнство, както беше репетирал в стаята си през нощта, и да легне изпънат на грубата дървена платформа.

Дори тогава от тълпата не се отрони и звук. Думите, които искаше да изрече, може би нямаше да ги вдъхновят или развълнуват, но поне щяха да бъдат неговата истина. Обзеха го бесове, докато осъзнаваше цялата несправедливост и безизходица. Дори нямаше да има шанс да обясни. С нарастващо отчаяние погледна лицата около себе си, мъжете и жените, заради които и двете страни бяха водили тази война и които сега стояха с празни погледи пред него – пешки, неразбиращи играта. И все пак може и да бяха тъпанари, но бяха неговият народ, за чието спасение бе длъжен да се бори срещу тези, които щяха да покварят закона за собствена изгода. Той беше загубил, но правотата на неговата кауза рано или късно щеше да се разбере. Рано или късно. Пак би постъпил по същия начин, ако му се дадеше нов шанс, нов живот. Това беше негов дълг, нямаше да има избор. Както нямаше избор и сега на тази гола дървена сцена, която все още миришеше на смола и пресни стърготини. И те щяха да разберат, нали? Рано или късно?...