Стивън Ледър - Гладният призрак

— В спалнята — отвърна тя и го поведе. Приближи стола до леглото, за да седне, докато преглежда Хауълс. Еми остана до вратата, усещаше се напълно безполезна. Доктор Ву отметна чаршафа и разгледа внимателно раната на рамото.

Обърна се и погледна Еми над очилата си със златни рамки.

— Това е огнестрелна рана.

— Знам, доктор Ву — каза тя. — Той дойде при мен да търси помощ. Помоли да не викам полиция.

— Гуейло, изплашен от полиция? — учуди се Ву. — Много странно. Приятел ли ти е?

— Не, доктор Ву. Запознах се с него наскоро.

— Няма значение, няма значение. Първо ще му помогнем да се почувства по-добре, а после ще поговорим какво трябва да се направи. — Той, както и Еми преди това, провери за изходна рана. — Куршумът е още вътре — заключи той и тя кимна. Ву се наведе към раната и леко я докосна с пръсти. — Малък калибър. Вероятно 22. Той е голям млад късметлия.

— Ще се оправи ли?

Доктор Ву погледна над очилата и после ги бутна нагоре по носа си.

— Има късмет, че ме повика толкова бързо. Изгубил е доста кръв, но животът му е вън от опасност. И макар да изглежда зле, куршумът не е разкъсал някой от главните кръвоносни съдове. Щом го извадим и почистя раната, той ще се оправи. Известно време ще чувства силни болки, но аз мога да му дам нещо против тях. Имам всичко, което ми е нужно, с изключение на чисти кърпи и гореща вода. Побързай, моля те. — Остави чантата си върху нощното шкафче и я отвори. „Ранен гуейло, който не желае да иде в полицията — зачуди се той. — Много любопитно.“

Дуган изчака да стигне в кабинета си и чак тогава се обади на Джил. Все още не се беше оправил от снощното препиване и затова глътна два аспирина с чаша кафе от машината в коридора. Не разбираше голяма част от разказа на Цвете, но и от малкото, което осъзна, му се виеше свят.

Изглежда, наистина се беше опитала да убие гуейлото в хотел „Хилтън“. Готов беше да приеме и факта, че тя е китайски агент. Но не можеше да си представи защо китайците биха искали да убият зет му или изобщо да се забъркат в някакво престъпление в Хонконг преди 1997 година. Шестмилионното население на колонията беше толкова настръхнало от възможността за преминаване към комунистически Китай, че подобни действия лесно биха предизвикали жестока реакция. Хонконг добре познаваше уличните бунтове и искрата от някое грубо вмешателство на Пекин беше достатъчна, за да подпали бурето с барут на омразата.

А пък защо китайците биха ликвидирали убиец, който е трябвало да им свърши мръсната работа, беше напълно непонятно. Освен ако, както предположи Цвете, той не се е отказал. Ако са му платили предварително, а той е отказал да върне парите. Но пък да го убият заради това му се струваше прекалено.

Методът, който използваше Цвете и двамата й помощници, или по-скоро който е щяла да използва, също беше безсмислен. Убийствата заради пари винаги бяха жестоки и кървави, като предупреждение за останалите. Използването на инжекция издаваше по-скоро желание да го направят да изглежда като естествена смърт. Мислеше си да попита Цвете какво всъщност е щяла да му инжектира, но беше толкова разтревожен, че забрави. Налагаше се да изчака, докато лабораторията завърши изследването на състава на течността. Но първо трябваше да говори с Джил, да провери дали съпругът й е добре и да го предупреди да се пази.

Набра номера. След третия сигнал му отговори носов китайски глас. Патрик помоли на английски да го свържат със сестра му, но нея я нямаше. Както и Саймън.

— Знаете ли къде са? — попита той.

— Излезли — отвърна гласът. Вероятно някой от телохранителите. Не познаваше гласа, но тонът издаваше всичко. Странно. Обикновено Джил сама вдигаше слушалката, а ако я нямаше, отговаряше някоя от прислужниците. Сестра му не обичаше хората на Нгъ да се мотаят из къщата.

Той премина на китайски:

— Кога ще се върнат?

— А кой се обажда?

— Дуган. Пат Дуган. Братът на госпожа Нгъ.

— Ще й предам, че сте се обаждали — изръмжа гласът и затвори.

„Поне са добре“ — помисли Дуган. Взе една от папките върху бюрото и започна да чете. Чувстваше се малко по-добре.

Томас Нгъ стоеше пред полицая от граничен контрол и потропваше нервно с крак. Младежът в униформата приличаше на гимназист, прелистваше страниците на американския паспорт само за да види в колко държави е ходил Нгъ. А те бяха много.

— Американец, а? — изръмжа младежът и вдигна глава. Томас беше виждал този поглед и преди, когато си показваше документите пред имиграционните власти в Хонконг. Беше като израз на човек в самолет с повреден двигател, който чака с парашут на гърба си. Никой не знаеше със сигурност какво ще стане, когато колонията заедно с шестте милиона жители бъде върната на комунистите, но хората винаги гледаха с мълчалива омраза онези, които вече разполагаха с възможност да се измъкнат безпроблемно. Още преди убийствата на площад Тянанмън местните жители бързаха да се изселят оттук. А сега това граничеше с истерия.