Стивън Ледър - Гладният призрак

— И защо точно петдесет години, сър? — попита Доналдсън.

Грей се усмихна леко на неосведомеността му.

— През 1997 година Хонконг ще бъде върнат на Китай, но петдесет години след това той ще живее по собствени закони и правила. Ще си има свое правителство с избрани от народа представители, както и свои закони, които се създават в момента. Ще бъде част от Китай, но в същото време отделно от него. Мисля, че ще бъде наречен Специална административна зона. И така ще бъде до 2047 година, когато ще се превърне в обикновен район на Китай. Но през тези петдесет години политиката на Хонконг все пак ще бъде отговорност на китайците. И точно това тревожи триадите.

— Аз мислех, че те се изнизват заедно с всички други, които могат да си позволят закупуването на чуждо гражданство, сър — каза Доналдсън и домакинът го награди с леко кимване.

— Да, но нещата не са толкова прости. Ако имат и най-тънкото криминално досие, те не могат да влязат в Канада, Австралия или Съединените щати. Средната класа и богатите нямат проблеми в закупуването на второ гражданство, но в повечето западни държави съществува стандартната практика да ги проверяват в специалните служби в Хонконг, за да бъдат сигурни, че кандидатите нямат връзки с организираната престъпност. Не се съмнявам, че те могат да заминат за Андора, но повечето няма къде да идат. Някои са успели да се измъкнати в резултат на това триадите развиват дейност в чужбина, навсякъде, където има китайски квартали или китайски ресторанти. Но основната част от доходите им са от проституция, наркотици и изнудване в Хонконг. И те, естествено, не желаят да ги изгубят.

— Но пък радиоактивното отравяне на Хонконг не решава проблема, нали?

Грей сви рамене и отново посегна към чашата си.

— Изглежда, това е нещо като политика на „изгорената земя“. Щом като те не могат да я притежават, нека да я унищожат. Но аз предполагам, че очакват исканията им да бъдат удовлетворени.

— И казвате, че единственото им желание е полицията да си остане британска?

Грей изпразни чашата си и въздъхна.

— Знаеш какво става, ако се поддадеш на изнудване, особено когато са замесени терористи. Ако отстъпиш първия път, после изискванията нарастват. Китайците не са глупави. Те знаят, че ако отстъпят пред това искане, ще последват и други. И честно казано, няма никаква надежда, че китайците или пък британците ще се съгласят. Британското правителство иска да се оттегли мирно и тихо, а китайците настояват за пълен контрол. Не, желанията на триадите няма да бъдат задоволени. Затова хората, които стоят зад тях, трябва да бъдат спрени.

Гостът кимна.

— Затова ми е необходима твоята помощ — каза Грей.

— Не ви разбирам, сър. — Доналдсън се почувства объркан.

— Китайците по никакъв начин не трябва да знаят, че ние имаме информация за тази заплаха, с която ги изнудват. Никой не ни го е съобщил официално, нито пък ще го направи. Затова не можем да действаме по нормалните канали, тъй като в Пекин много скоро биха разбрали.

— Не мисля, че разполагаме с някой китайски двоен агент, сър — прошепна Доналдсън още по-объркано.

— И да имахме, не бих очаквал ти да знаеш — каза Грей и гостът трепна обидено. — Не, нашето управление не може да се заеме официално с този проблем. Нито неофициално.

— Значи искате от мен да уредя някой наемник. Така ли, сър?

— Не. — Домакинът внимателно остави чашата си на масичката и погледна със съжаление вече празния чайник. — Не наемник. — Той впи блестящите си като на лисица очи в него: — Искам да използвам Хауълс.

Гостът се скова, сякаш беше получил удар в стомаха.

— Хауълс е мъртъв — каза той.

— Отписан — натърти Грей.

— Това имах предвид — поправи се Доналдсън.

— Не — усмихна се Грей. — Той наистина беше отписан. Пенсиониран. Но е жив и може да бъде намерен.

Доналдсън се облегна дълбоко в креслото. Не можеше да повярва, че старецът говори сериозно.

— Хауълс е психопат — възкликна той.

— Мисля, че всъщност думата, която използваха психолозите, беше социопат с явна склонност към убийство. Но от мен да знаеш, че Джеф Хауълс за момента поне е друг човек. Видя ли градината ми?

Промяната на темата изненада Доналдсън:

— Моля, сър?

— Градината. Видя ли я? Хайде да се поразходим.

Той поведе по-младия мъж през антрето към задния вход, свали чехлите си и обу зелени гумени ботуши. Посочи втория чифт.

— Тревата още е мокра. Опитай тези. Те са на сина ми, а той е в Оксфорд.