Стивън Ледър - Гладният призрак

Томас притича и бутна Патрик настрани. Пребърка джобовете на убиеца и намери торбичката с диамантите. Размаха я триумфално, но Дуган яростно го бутна настрани. Коленичи до ранения, съзнаваше, че полицаите приближават и не му остава много време. Нито пък на Хауълс. Това се виждаше съвсем ясно.

— Момичето — прошепна той накъсано. — Къде е Софи?

Хауълс, изглежда, едва сега видя Дуган и почти се усмихна.

— Къде е Софи? — попита отново Патрик. Не искаше да се моли, но знаеше, че ако се наложеше, щеше да го направи. Нямаше нужда. Хауълс му каза и умря.

Дуган се отпусна тежко на пътя. Разтърси глава, опитваше се да дойде на себе си. Чувстваше се спокоен от мисълта, че Софи вече е в безопасност. Но и някак измамен. Нямаше представа кой беше убиецът и защо предизвика целия този хаос. Може би когато главата му се избистреше, щеше да успее да обмисли нещата. Сега обаче искаше само да спи. Да се свие на пътя, да затвори очи и да сънува Цвете.

Лей се приближи и сложи ръка върху рамото му:

— Страхотна работа, Дуган.

Патрик се отдръпна, изправи се несигурно и бавно тръгна към колата на Нгъ Вайсън.

Двата лабрадора заподскачаха радостно, когато Грей им отвори вратата да потичат навън, преди да си легне. Жена му не разрешаваше те да влизат в спалнята, но макар и с нежелание, се съгласи да спят в кухнята. Двете кучета тичаха навън, Грей разбута огъня и се загледа в пламъците. Като дете прекарваше часове, загледан в огъня, измисляше си чудни истории за извиващите се езици. За рицари, които се бият с дракони, за ангели, борещи се с демони. Сега, когато гледаше огъня, виждаше само горящи въглени.

Чу кучетата да лаят, вероятно се бореха за някой отдавна забравен кокал. Глупави животни. Изглежда, единствената им цел в живота беше да си напълнят стомасите. Когато забравеше да постави капака върху кофата за боклук, те ровеха в нея за храна, сякаш бяха обикновени помияри, а не добре охранени домашни любимци. Изглежда, кучетата не се чувстваха задоволени дори и когато им е добре. Като хората.

Грей знаеше, че с кариерата му е свършено. По-малко от седмица след неуспешния опит за убийство на Хауълс агентът му в Пекин изчезна. Нямаше съд, нямаше обвинения, нямаше съобщение във вестниците. Предаването на Хонконг през 1997 година наближаваше и китайците не желаеха да разрушават малкото останало доверие към тях. По 60 000 от най-умните и способни специалисти изтичаха от колонията всяка година. Емигрираха за Австралия, Канада и Съединените щати. Китайците не желаеха да влошават още повече положението. Един показен процес на британски шпионин, макар и китаец, щеше да причини повече зло, отколкото добро. Той просто изчезна заедно със семейството си. Онова момиче вероятно им беше казало от кого е дошла заповедта. И следата водеше право към Грей. Бяха го измъчвали, сигурен беше. И той им беше казал всичко. Е, какво тогава? Оставаха само две възможности. Да изпратят човек да го убие като акт на отмъщение. Или да съобщят информацията на британските власти. И в двата случая с Грей беше свършено. Затова той реши да не чака и подаде оставка, позовавайки се на влошено здраве. Оставката още не беше приета и сигурно щеше да последва дълъг период на провеждане на разговори и уреждане на предаването на поста на наследника му, но той вече беше взел решението си. Може би то щеше да ги удовлетвори. Вдигна глава и яростно разбърка огъня.

Едното от кучетата престана да лае. Вероятно победителят, който вече дъвче кокала. Грей изправи гръб и остави ръжена на мястото му. Трябваше да излезе да ги прибере. Вероятно когато си легнеше, жена му щеше да се скара, задето ги е оставил да лаят толкова време.

Мина през кухнята, отвори вратата и подсвирна тихо. Чу Лейди да лае, но някъде в тъмнината. Като съдеше по звука, вероятно близо до оградата.

— Лейди — извика той, но тя продължи да лае.

Запали външната лампа, поставена на стената до вратата, но лъчите й осветиха само дузината стъпала. По-голямата част от поляната си оставаше съвсем тъмна. Светлината даже правеше тъмнината по-дълбока. Нахлузи гумените ботуши и изпъшка от усилието. Уви около врата си червеният вълнен шал.

Извика кучетата отново, но те не му обърнаха внимание. Един от бастуните от колекцията му с дръжка от бронз, оформена като глава на лебед, беше подпрян до стената. Грей го взе и излезе.

Застана в края на осветеното място и свирна, като размаха бастуна в ръка. Лейди беше спряла да лае.

— Проклети кучета — измърмори той под носа си и тръгна към овощната градина. Стори му се, че Лейди изскимтя, но когато се спря и заслуша, не чу нищо.