Робърт Дугони - Необходими жертви

Дана се отдръпна.

— Какво е направил?

— Брайън не ти ли каза?

Дана така и не бе успяла да се види с Брайън Грифин за завещанието.

— Не. Не сме се виждали.

— Джеймс е оставил цялото си имущество на теб и на Моли. Искал е да имаш възможност като него да започнеш отначало и да се занимаваш с каквото искаш. Аз също го желая. Баща ти имаше много недостатъци, но поне умееше да управлява парите си. След смъртта му инвестирах предпазливо. Сега мога да ти прехвърля наследството предварително. Можеш да имаш всичко.

Дана я погледна изненадано.

— Инвестирала ли си?

Майка й се усмихна.

— Може да не съм най-умната жена на света, но съм готова да защитавам на всяка цена децата си и онова малко момиченце горе. На всяка цена.

Дана въздъхна шумно. Облегна се назад и избърса сълзите си. Пое си дълбоко въздух.

— Случиха се някои неща, мамо. Замесени са много важни хора.

Майка й стисна ръката й.

— Готова съм на всичко, за да ти помогна, Дана, и ще го направя. Но първо си вземи душ и си почини. Твърде много си преживяла. Изтощена си.

Дана се изправи, прегърна майка си и я целуна по бузата. Продължи да бърше сълзите си, докато отиваше към стълбите. Писмата от пощенската кутия бяха струпани на масата в антрето, най-отгоре имаше покана. Тя я взе, прочете я и сърцето й се разтуптя.

В събота вечер бели светлини къпеха фасадата на хотел „Феърмонт Олимпик“ в центъра на Сиатъл. Строен през 1924 година, хотелът се смяташе за един от най-луксозните в града. Тук все още можеше да се види голяма част от оригиналните материали — червени тухли, теракотени первази и гранит, които му придаваха вид донякъде на провинциално имение и на италиански дворец. Отпред, под бялата колонада и сводестите венециански прозорци, елегантни мъже с фракове и жени с вечерни рокли слизаха от лимузини и луксозни джипове и бавно дефилираха по полукръглата алея покрай островче от умело оформени кленови дръвчета, чемшири и папрати. Даваха ключовете си на младежи с елегантни униформи.

Дана наблюдаваше спектакъла от задната седалка на таксито, което бавно се приближаваше към входа. През изминалите два дни се беше възстановила достатъчно и вече не се нуждаеше от обезболяващи. Болката в ставите и мускулите й бе притъпена. С грима бе прикрила повечето синини по лицето си, а дългите бели ръкавици скриваха драскотините по ръцете й. Носеше бяла рокля и огърлица, на която висеше голямата синя обица с диамантена сълза.

Докато чакаше да стигнат мястото, на което щеше да слезе, тя извади мобилния си телефон и погледна номера на Логан. Когато му се обади, за да сподели плана си за среща с Елизабет Майерс, детективът се възпротиви, но не можа да отрече, че идеята е добра, и в крайна сметка се съгласи.

— Сам каза, че има само двама души, които могат да разпознаят обицата, и единият е мъртъв. Остава само Елизабет Майерс — беше се опитала да го убеди тя.

Логан продължи да я разубеждава:

— Ако успееш да се доближиш до нея и ако пожелае да говори с теб.

— Ще намеря начин да поговоря с нея. Не отивам заради шампанското и ордьоврите.

— Нека да дойда с теб.

— Нищо лошо няма да ми се случи, Майк. Това е официално събитие. Освен това ще има и мои познати — приятели на родителите ми. Ако се появя с теб, ще бъде подозрително. Налага се да отида сама. Трябва да намеря начин да говоря с нея, без да се почувства застрашена. Това е възможно само ако отида сама.

В таксито размишляваше над онова, което Логан й беше казал за съпругата си и дома, проектиран от нея. Възможно ли беше една неизлечимо болна жена да е знаела, че ще се намери друга да обича съпруга й? Дали толкова е обичала мъжа си, та е знаела, че друга жена ще стане негова спътница в живота, след като нея няма да я има — жена, която обича къщичките в гората? Само преди седмица би отминала такова предположение с насмешка. Сега беше сигурна, че е възможно.

Един от младежите при входа отвори вратата и й подаде ръка. Тя слезе, имаше чувството, че сякаш от вътрешността на сградата, през входа между двете бронзови статуи на гепарди, застанали като часови, пулсираше енергия. Гостите тръпнеха в очакване. Дана подаде гравираната бяла покана, адресирана до майка й, на мъж с фрак и сериозно изражение. Тънка жичка от миниатюрната слушалка в ухото му преминаваше покрай врата и влизаше под яката му. Той направи знак на Дана да постави чантичката си на поточната лента на рентгенов скенер, а на нея махна към детектора за метал като тези по летищата. Някъде бе чела, че докато преди години това отношение се смятало за обида, сега вашингтонският елит го приемал като признак за високо социално положение. Авторитетът на едно официално събитие се преценяваше според мерките за сигурност. Вечерята, на която Робърт Майерс официално щеше да обяви началото на президентската си кампания, очевидно бе много високо в стълбицата на престижа.