Робърт Дугони - Необходими жертви

— Той ли ти го каза?

Майка й поклати глава.

— Никога не казваше нищо. Баща ти не беше лош човек, Дана, но… е, жените разбират тези неща. — Разсеяно завъртя венчалната си халка. — Той обичаше да ме гледа. Гледаше ме как се събличам. Казваше, че имам хубаво тяло. След операцията… — Тръсна глава. — Не искам да си мислиш лошо за баща си, Дана.

— Той е мъртъв, мамо. Пък и вече си мисля лошо за него.

— Дана…

— Отношенията с баща ми вече не ме интересуват, мамо. Него го няма. Джеймс го няма. Само ние с теб останахме. Сами сме, аз и ти, мамо. — Заплака. — Грант ми изневерява. — Прехапа устни. Обхвана я странно чувство на мъка и гняв. — Защо никога нищо не си му казала, мамо. Защо му позволяваше да се отнася така с теб?

Осъзнаваше, че задава същия въпрос и на себе си. Майка й заговори малко по-енергично и решително, думите й бяха насочени към дъщеря й, не към нея самата:

— Предполагам, че отначало се чувствах виновна. Бях обезобразена. Без една гърда. Имах белег. Как можех да искам да ме харесва? Как можех да очаквам изобщо мъж да ме хареса? Вече не се чувствах пълноценна жена. Дълго време се самосъжалявах.

Дана поклати глава.

— Мамо…

— Мисля обаче, че знаеш защо търпях.

— Заради мен и Джеймс — изрече дъщерята, като се замисли за Моли и защо е търпяла Грант толкова дълго.

— Търпях, за да можете с брат ти да имате баща, който да ви прегръща с любов всяка вечер. Исках да имате семейство. Не желаех да ви сочат в училище като децата с разведени родители.

От думите й я заболя. Дана не беше подготвена за този отговор. По-лесно й беше да си мисли, че майка й е била слаба, че просто е приела изневярата на баща й. Дана мразеше тази слабост, защото я плашеше. Боеше се от мисълта, че тя също може би е слаба. Бракът й с Грант беше обречен. От известно време го осъзнаваше, но нямаше куража да си тръгне и затова се чувстваше слаба. По-лесно бе да го обяви за предадено по наследство от майка й, отколкото да признае безсилието си.

— Ами ти, мамо? Ами твоят живот?

Въпросът бе закъснял с трийсет години. Майка й сви рамене.

— Нищо не можех да направя, Дана. Нямах образование, квалификация. Не ми бяха нужни. Бях лекарска дъщеря, омъжена за човек, който печелеше много и бе готов да се грижи за мен. Баща ти не ми позволяваше да работя. Тогава беше срамно за мъжа, ако съпругата му работи. Хората можеха да решат, че е неспособен да я издържа. Моята работа бе да чистя и да готвя, да се грижа за вас с Джеймс и да изглеждам красива на всички официални събирания на фирмата и на срещите с клиенти. Поне за това ме биваше.

— Можеше да направиш нещо, мамо. — Думите й прозвучаха по-критично, отколкото й се искаше. — Имало е много възможности.

— Какво можех да направя? Да се разведем и да се върна да уча? Как щях да се грижа за вас с брат ти? Баща ви беше адвокат. Нямах шанс срещу него. Бях болна от рак. Не се знаеше какво бъдеще ме очаква. Дали ме е било страх? Да, страхувах се. Дали съм се чувствала самотна и беззащитна? И още как. Но имах теб и Джеймс. Вие бяхте двете неща в живота ми, за които бях решена да се държа с всички сили. Нямаше да позволя да страдате. Погрижих се за това. И за нищо на света нямаше да позволя да тръгнеш по моя път. Когато баща ти се опита да те убеди да се откажеш от следването, аз настоях да продължиш.

Дана си спомни как майка й я насърчаваше да завърши и да изгради кариера. По страните й потекоха сълзи. Кати Хил се наведе напред и стисна ръката й.

— Не трябва да тръгваш по моя път, Дана. Ти не си като мен. Ти си силна. Имаш добро образование и кариера. Не си длъжна да търпиш един лош съпруг. Недей да търпиш един провален брак. Не трябва да измъчваш себе си и Моли.

— Имам рак, мамо — изрече Дана, сякаш думите се откъснаха от тялото й.

— О, Дана!

Кати Хил се изправи, заобиколи масата и прегърна дъщеря си. Притисна главата й до гърдите си и нежно започна да я гали както в детските й години. Кийкър продължи да кряка и да разчупва семките, търсейки вкусните ядки. Кати Хил извади кърпичка и й я подаде. Навремето Дана смяташе за странно, че майка й винаги носи кърпичка в джоба си, но вече разбираше. Тя бе изплакала безброй сълзи. Това й напомни за Уилям Уелс. За Елизабет Майерс. Много общо имаше между тях. Твърде много общо.

— Страх ме е, мамо. Страх ме е за Моли, ако с мен се случи нещо лошо.

— Разбира се, че ще те е страх. Това е да си добра майка — страхът за децата ти. Нищо лошо няма да ви се случи Дана, нито на теб, нито на Моли. Аз няма да позволя. Брат ти също. Защо мислиш, е завещал цялото си имущество на теб?