Робърт Дугони - Необходими жертви

Редмънт, Вашингтон

Доктор Франк Пилгрим намести настолната лампа, закрепена за ръба на претрупаното му метално бюро, фокусира лъча, но допълнителното осветление не му помогна да види по-ясно печатния текст. Той вдигна над сивите си вежди очилата с метална рамка и стисна с два пръста основата на носа си. Цяла нощ четене на дребния шрифт му идваше в повече.

Пилгрим се огледа, всичко изглеждаше размазано. До неотдавна можеше да гледа телевизия и без очила. Сега с тях едва различаваше очертанията на телевизора.

Нямаше значение. При сегашните безумни предавания той отдавна беше низвергнал телевизора като източник на страничен шум, чиято единствена роля бе да му прави компания нощем. Обичаше да слуша преките предавания от бейзболни мачове на „Маринърс“, макар че отборът продължаваше да го разочарова. На седемдесет и осем годишния Пилгрим не му оставаше да види много турнири за купата в Сиатъл.

Телефонът на бюрото му иззвъня точно в десет, както всяка вечер през последните четирийсет и осем години. На второто иззвъняване той вдигна слушалката на старомодния апарат.

— Свършвам — заяви Пилгрим, като се залюля назад и опря стола си на високата етажерка, претъпкана със събирани цял живот книги и сувенири от пътуванията със съпругата му. Следващото им пътуване щеше да е до Китай през идното лято. — Още две минутки, скъпа.

Както винаги жена му го предупреди да внимава, докато отива към колата, напомни му, че вече е стар човек с бастун и изкуствена бедрена става, а не задно крило в отбора на Вашингтонския университет.

— Още съм млад, а ти си красива — възрази той. — Докато се чувствам на осемнайсет, ще продължавам да гледам така на нещата.

Увери я, че я обича, затвори телефона и погледна към малкия паркинг през щорите на кабинета, разположен на приземния етаж. Петнайсетгодишното му БМВ стоеше на обичайното място в бледата оранжева светлина на уличната лампа. Навремето целият паркинг бе обграден с кедри, дрян и кленове, но това време отдавна беше минало — още когато най-лесният начин да стигнеш до Редмънт бе с ферибот от Сиатъл през езерото Вашингтон. След построяването на мостовете по шосета №520 и I-90 населението на източния бряг нарастваше главоломно. Сега ниската сграда, в която работеше, беше заобиколена от всички страни с високи жилищни блокове и административни сгради.

Пилгрим затвори папката, избута назад стола си, прекрачи няколко купчини документи и отиде при шкафа. Отвори едно чекмедже и върна папката на мястото й, отбелязано с картонче. После, както всяка вечер, взе шлифера си от закачалката и го облече, сложи си шапката, с която навремето си мислеше, че прилича на Хъмфри Богарт в „Казабланка“. Понечи да изключи телевизора, но името, изписано на екрана, привлече вниманието му и той се заслуша.

— Робърт Майерс пристигна в Конгресния център на щата Вашингтон в Сиатъл, за да произнесе важна реч на конференцията за глобалното затопляне.

Пилгрим увеличи звука и се вгледа в екрана, на който показваха как обаятелният млад сенатор влиза в конгресния център и се здрависва с местни политици и учени от Вашингтонския университет.

— Майерс използва възможността отново да критикува политиката на сегашното републиканско правителство по отношение на околната среда. — На екрана отново показаха говорителя в студиото. — Въпреки язвителните забележки обаче Майерс упорито продължава да отбягва въпроса, дали ще се стреми към номинацията на демократите за предстоящите президентски избори.

Пилгрим се усмихна при тази мисъл и изключи телевизора.

— Хъм.

Отново вдигна очилата на челото си и се наведе, прокара пръст по белите картончета, залепени на чекмеджетата, сякаш пипнешком можеше да прочете избелелите ръкописни надписи.

Дъщеря му бе решила да модернизира офиса, който скоро щеше да бъде само неин, но на франк Пилгрим чакалнята и нейният кабинет му приличаха на командна зала в космически кораб — навсякъде монитори, компютри, принтери… Съвсем друго беше в неговите владения. Стигаха му шкаф за папки и двайсет и шестте букви на азбуката, система за каталогизация, която е работила отлично много преди Бил Гейтс и неговите компютри. Дъщеря му се смили, но само при условие че ще разделя приключените случаи от онези, по които още се работи. В замяна обеща да не изпраща старата документация на склад. Шкафовете му щяха да излязат от този кабинет само след смъртта му.