Робърт Дугони - Необходими жертви

Пилгрим намери шкафа с приключени изследвания и отвори третото чекмедже от горе на долу. Започна да прехвърля папките, като се мъчеше да прочете избелелите букви в горния ляв ъгъл. Извади онази, която търсеше, и повдигна следващата, за да отбележи мястото. Върна се на бюрото и пак нагласи лампата. В този момент чу познат звън на камбанки. По това време входната врата беше заключена. Само чистачките имаха ключове, а дъщеря му Емили понякога идваше да довърши нещо от документацията, след като сложеше двете му внучета да спят. И тя беше нощна птица — метнала се беше на баща си.

Той отиде и отвори вратата на кабинета.

— Емили, ти ли си?

Излезе в чакалнята. Непознат добре облечен мъж с тъмен костюм и шлифер стоеше като великан сред ниските столчета и масички. Пилгрим не се обезпокои много, по-скоро беше заинтригуван.

— Мога ли да ви помогна?

— Вие ли сте доктор франк Пилгрим?

— Да. Как влязохте?

Непознатият се обърна и затвори външната врата. Заключи я.

— Имам ключ.

— Ключ ли?… Откъде… Кой сте вие? Какво искате?

Пилгрим изведнъж се уплаши.

Очите на неканения гост бяха тъмни, като черни дупки. Той мълчаливо се приближи.

— Нямам пари или нещо, което може да се използва като наркотик — побърза да каже Пилгрим и се отдръпна.

Непознатият бръкна в джоба си и извади спринцовка. Махна предпазителя на иглата и продължи да върви към стареца.

— Не се притеснявайте, докторе, аз си нося.

Пилгрим присви очи. Стисна юмруци.

— Какво е това? Какво искате? Вземете каквото пожелаете.

— Единственото, което искам, докторе, е да ми отделите минутка от времето си.

— Дъ… дъщеря ми е тук — запелтечи лекарят, докато отстъпваше. — На… на тавана е. — Извика: — Емили… Емили, нападат ме! Извикай полиция!

Нападателят дори не трепна. Продължи да се приближава, като държеше иглата към тавана. Пилгрим се блъсна във вратата на кабинета си, обърна се и се опита да я затвори. Непознатият я задържа с ръка и я бутна. Лекарят избяга зад бюрото си, препъна се в купищата документи и падна на колене. Изправи се, посегна към телефона, но в този момент нападателят го сграбчи за яката и го дръпна назад. Старецът се опита да се съпротивлява. Непознатият го стисна за врата и заби в гърдите му като нож спринцовката, после натисна буталото. Силно парене обхвана гърдите и раменете на Пилгрим, проникна в крайниците му. Болката спря дъха му. Той се парализира, загуби равновесие и падна назад върху шкафа, от удара чекмеджето се затвори с трясък. Всичко пред очите му се размаза, образите бяха изкривени, неузнаваеми. Пилгрим отново посегна към телефона, стисна слушалката, но краката му се подкосиха и той се свлече, събаряйки със себе си документи, трупани в продължение на четирийсет и осем години.

Сиатъл, Вашингтон

Пръстите й бяха подути, изтръпнали, сякаш е работила на открито под ледения дъжд. Дана Хил се опита да закопчае копринената си блуза, не улучи илика и изпусна копчето. Сви пръстите си и забеляза, че треперят. Не можеше да овладее ръката си. Наложи си да се стегне, хвана края на дрехата, стисна непослушното копче и със сила го вкара през илика. Продължи по същия начин с другите, докато ги закопча и напъха блузата във вълнената си пола. По тялото й се стичаха струйки пот — рентгенологът й беше казал, че алуминият от дезодоранта може да повлияе на картината.

Тя седна на един от дървените столове с платнени седалки, извади папката от куфарчето си и отвори на презентацията, която трябваше да направи по-късно през деня. Прочете три изречения, записа нещо в полето, после остави папката на съседния стол, изправи се и закрачи напред-назад. Пастелните цветове и тапетите на цветчета действаха успокояващо под разсеяната флуоресцентна светлина, но пластмасовата маса, застлана с лист бяла хартия, я караше да се чувства като в касапница, а от ниската температура кожата на ръцете й настръхваше. На стената висеше цветна схема на женската анатомия — с яркочервени фалопиеви тръби, сини яйчници и зелена матка.

Дана Хил погледна часовника си. Колко време чакаше? В кантората на „Стронг и Търмонд“ тя приемаше клиентите през шест минути — малко бяха онези, които биха изтърпели дори петнайсетминутно забавяне. Това беше двайсет и пет процента от почасовата й тарифа. Шейсет и два долара и петдесет цента, пресметнато спрямо основната такса от двеста и петдесет. Числата й припомниха статистиката, която беше изтеглила от Интернет. Кой твърдеше, че информацията била хубаво нещо? Наистина ли бе необходимо да знае, че една на всеки девет жени в САЩ заболява от рак на гърдата или че на всеки три минути се открива нов случай? Каква полза имаше да знае, че на всеки дванайсет минути болестта взема една жертва?