Робърт Дугони - Необходими жертви

Една на дванайсет минути. Това беше двайсет процента от тарифата й.

Мобилният телефон в куфарчето й изпиука, безмилостно прекъсна нишката на мисълта й. Тя го извади и установи, че е пропуснала повикване. Нищо чудно — брат й Джеймс я беше търсил. Удивително. Някъде бе чела, че близнаците имат вродена телепатична връзка. Брат й със сигурност владееше тези способности. Като че ли винаги усещаше кога има неприятности или не й върви. Уви, тя не беше унаследила този ген. Дана натисна копчето за набиране. Той вдигна при първото позвъняване.

— Дана? Защо не вдигаш?

— Изключила съм звъненето. Не съм чула.

— Ти си изключила звъненето? — с неприкрита ирония и удивление попита той.

— Странно, нали? На лекар съм.

— Знам. Секретарката ти ми каза. Наред ли е всичко?

— Всичко е нормално — излъга тя, макар да съзнаваше, че не е убедителна. — Това е рутинният годишен преглед.

— Неспокойна си.

Тя замълча, замисли се дали да му каже. Макар че бяха родени с разлика по-малко от половин час, тя бе поела ролята на по-голямата сестра, която трябва да предпазва малкото си братче от жестоката реалност на живота.

— Онази сутрин, когато се къпах, напипах малка бучка на гърдата си. Дойдох да се прегледам.

— Какво каза лекарят? — попита той и Дана долови тревога в гласа му.

— Още нищо. Чакам при рентгенолога.

— Нали не е сериозно? Чувстваш се добре.

Тя седна на един стол.

— Сигурна съм, че не е сериозно, Джеймс. Повечето бучки се оказват доброкачествени. Вероятно е само киста, натрупване на течност. — Тя се опита да смени темата: — За какво ме търсиш?

Той въздъхна.

— Защо никога не изслушваш съобщенията от гласовата си поща?

— Знаеш ли колко време ще ми отнеме да изслушвам всичките? По колко обаждания на ден получаваше, когато все още практикуваше? Много по-бързо е просто да ти се обадя. Пак ли ще ми се хвалиш колко по-удовлетворяващо е да преподаваш право, вместо да го практикуваш?

Той не отговори.

— Джеймс, пошегувах се — успокои го тя. (Откога бе станал толкова чувствителен?)

— Знам. Слушай, не искам да те притеснявам точно сега. Ще ти се обадя по-късно.

— Не искаш да ме притесняваш? Това е нещо ново. Нищо ми няма, Джеймс. Просто чакам лекарят да ме приеме. Знаеш как е. Могат да ме въртят до утре. Случило ли се е нещо?

Той пак се поколеба.

— Дана, имам проблем и не знам как да го реша.

— За какво става дума?

— Объркана история. Предпочитам да не го обсъждам по телефона. Можем ли да се видим на обяд?

— Толкова ли е сериозно?

— Мисля, че да. Хайде да се срещнем в центъра.

Сиатълският университет не беше далеч от кантората й в „Уестлейк Сентър“.

Тя затвори очи и потърка челото си, от напрежението започваше да я боли глава.

— Не мога на обяд, Джеймс. Следобед имам презентация, а още не съм се подготвила. Марвин Крокет само чака да се проваля, за да ме уволни.

— Няма да те уволни, ти си една от най-добрите му млади адвокатки.

— Бях една от най-добрите. Преди да ми хрумне да съвместявам адвокатската професия с гледането на дете.

— Това са глупости, знаеш го.

— Понякога ми се иска да ме уволни. Ще е по-малко мъчително, отколкото да работя за него.

— Защо тогава работиш за този задник? Просто напусни.

— Вече сме водили този разговор, Джеймс. Няма смисъл да го обсъждаме повече, освен ако си спечелил от лотарията и имаш желание да разделиш печалбата с мен. Освен това стана дума, че ти имаш проблем. Можем да се срещнем довечера след речта ми.

— Ами Моли?

— Грант ще я вземе от училище.

— Да не би дяволите да са започнали да правят добрини?

— Джеймс, моля те!

— Извинявай. Тази вечер не мога. Имам вечерен урок и трябва да прегледам четирийсет контролни за доктрината „Ери“ и федералното законодателство.

— Оказва се, че преподавателската работа не е песен, а?

— Много смешно. Какво ще кажеш за утре?

— Не си болен, нали?

— Не, нищо подобно.

— Не си нося бележника. Обади се на Линда да провериш дали съм свободна.

Вратата се отвори и в кабинета влезе ниска жена с бежова фланелка, сини памучни панталони и бяла престилка. Държеше рентгенова снимка.

— Джеймс, трябва да затварям. Лекарката дойде.

— Добре, но ми се обади, когато получиш резултатите — тревожно настоя той.

— Трябва да затварям.

— Дана?

— Ще ти се обадя. Ще ти се обадя. — Тя затвори. — Извинете ме.

— Госпожо Хил? — Лекарката й подаде ръка. — Аз съм доктор Бриджит Нийл. Съжалявам, че ви накарахме да чакате.