Робърт Дугони - Необходими жертви

— Знаете ли, когато бях на седемнайсет, изобщо не съм се замисляла за това. Спомням си, че се ядосах, защото майка ми изпадна в паника. Сега я разбирам. Най-много се притеснявам за Моли.

— На колко години е дъщеря ви? — поинтересува се Нийл, докато си слагаше гумени ръкавици.

— На три. Четох, че ракът на гърдата може да се предава по наследство.

— Нека да не избързваме със заключенията. Сега ще направим биопсията и ще ви дам материали за четене, но не се задълбочавайте прекалено много. Ще ви съобщя резултатите веднага щом излязат. Междувременно потърсете друго, върху което да съсредоточите вниманието си. Сигурна съм, че имате някоя и друга належаща задача.

Дана кимна:

— Някоя и друга.

Не беше в състояние да мисли за друго.

След като слезе от асансьора, тя заобиколи през северозападния край на сградата, за да не мине покрай клетката на Марвин Крокет. Промъкна се в кабинета си почти незабелязано и затвори вратата. Бюрото й беше претрупано с юридически документи, договори за сътрудничество и резолюции на многобройните клиенти на „Стронг и Търмонд“. Крокет не спираше да я товари, тласкаше я към границата на възможностите й, опитваше се да я принуди да вдигне ръце, да напусне или просто да се провали.

Нямаше да му достави това удоволствие. Никога в живота си не се беше отказвала от нещо, което е започнала, и не смяташе да прави изключение заради тоя мръсник. Остави куфарчето си на пода, още усещаше убождането на иглата.

Подът потрепери. „За вълка говорим, а той…“ Вратата се отвори със замах.

— Виждам, че си се появила.

Марвин Крокет влезе. С ръста си от метър и седемдесет, сто и десетте килограма и голото теме, шефът й приличаше на топка за боулинг. Той не ходеше, а се търкаляше и идването му винаги се предшестваше от характерен микроземетръс — предупреждение за сътрудниците, че звярът е излязъл от бърлогата си. Надхвърлил петдесетте, Крокет беше мечта за всеки психолог, жив пример за всевъзможни комплекси — нисък, плешив и дебел. Не беше обаче човек, с когото можеш да си правиш шеги. Добре прикриваше излишните килограми под скъпите дрехи и шеметния си успех. Като основен съдружник в „Стронг и Търмонд“ той работеше неуморно — с над две хиляди и осемстотин ефективни часа годишно — и осигуряваше клиенти за фирмата, носещи над шест милиона годишни приходи. Осигуряваше постоянна заетост на Дана и на още дванайсет съдружници, сменяше ги като пристрастен пушач цигарите — всяка година изхвърляше по няколко употребени фаса. Днес беше особено кисел, защото бе поканил на презентацията на Дана един потенциален клиент, когото смяташе да добави към менажерията си.

— Искам да прегледам презентацията ти.

Тя му подаде папката. Слава богу, че Линда бе направила няколко копия. Крокет пое папката, сякаш можеше да го ухапе, седна на креслото срещу бюрото й и набързо прелисти материалите за презентацията. Явно не намери за какво да се заяде, защото затвори папката и измърмори:

— Дон Бърнсайд ще дойде.

Вече шест месеца Крокет ухажваше Бърнсайд като влюбен юноша.

— Знам, Марвин. Вече ми каза.

— Документите на „Фелдман“ също трябва да са готови днес.

— Подадох ги още вчера.

— Първоначалната продажба на акции от „Айвърсън“ е след три седмици.

В понеделник имаше среща с клиента.

— Цялата необходима документация ще е на бюрото ти до довечера.

Крокет изпитваше органична неприязън към Дана. След като роди Моли, тя премина на тридневна работна седмица, поставяйки майчинството над кариерата, което за него означаваше, че не е достойна за тази професия. Другите акционери във фирмата също не бяха доволни, макар и по друга причина. Дана беше изгряваща звезда сред двеста петдесет и петимата съдружници в „Стронг и Търмонд“, от онези млади служители, които началниците показват пред клиентите — красива, способна юристка, която знае кога да погали и кога да удари.

След като не намери за какво да се залови, Крокет попита направо:

— Къде беше тази сутрин? Търсих те.

— Трябваше да попиташ Линда. Имах час при лекар.

— Да не би пак да си бременна?

Дана се зачуди дали този човек някога се е замислял над израза полова дискриминация.

— Не, Марвин. Още не съм. Но пръв ще узнаеш.

Крокет кръстоса краката си.

— За какво ходи на лекар?

„Сам си го изпроси“ — жлъчно си помисли тя.

— Ами, получих някои смущения в цикъла, петна… и болки. Реших да се прегледам навреме.