Робърт Дугони - Необходими жертви

— Вечерята ви ще изстине — каза той, — макар че посрещането ви стопля сърцето ми.

Изчака аплодисментите да утихнат и седна на мястото си. Един от другите почетни гости застана пред микрофона и произнесе кратка реч. После някакъв свещеник благослови храната и тихото мърморене отново се сля с подрънкването на прибори и чаши. По време на вечерята Бердини често поглеждаше деколтето на Дана, сякаш смяташе да й даде роля в някой от филмите си. Разказа й за последните си приключения в Южна Америка. Тя се преструваше, че слуша, но вниманието й бе съсредоточено върху Елизабет Адамс. Настанена на почетната маса, Адамс очевидно правеше същото — учтиво слушаше седящия до нея и през няколко минути оглеждаше лицата на гостите.

Вечерята беше сьомга и филе миньон с картофи и зелен фасул. Докато келнерите прибираха мръсните чинии и разнасяха шоколадов крем и кафе, същият човек, който бе открил вечерта, отново излезе пред микрофона и представи „кандидата за президент на демократите Робърт Майерс“.

Гостите станаха на крака и шумно заръкопляскаха. Майерс излезе на подиума и един прожектор го освети. Когато вдигна ръце, аплодисментите се усилиха. Той погледна към масата с почетните гости и се усмихна виновно, сякаш се оправдаваше: „Какво мога да направя?“ Сви рамене. След минута тълпата се успокои и всички седнаха по местата си.

— От реакцията ви съдя, че вечерята ви е харесала — пошегува се Майерс. — Казах ви да не се бавите.

Чу се смях.

— Тази вечер ще направим първата стъпка към нещо, за което всички се надяваме, че ще донесе една четиригодишна промяна.

Гостите се изправиха и пак заръкопляскаха. Така продължи по време на цялата трийсетминутна реч на Майерс. Дана не следеше думите му; вниманието й бе съсредоточено върху Елизабет Адамс. След речта Майерс слезе от подиума, хвана жена си за ръка и я заведе на дансинга под звуците на валс. Когато песента свърши, сенаторът се присъедини към голяма група гости, застанали встрани. Тази вечер не беше за танци. Той щеше да се постарае да разговаря с колкото може повече от поканените. Скоро тълпата доброжелатели около съпругата му оредя. Това беше може би единственият шанс на Дана.

Тя си проби път между гостите около Елизабет. Адамс веднага я забеляза, учтиво прекъсна разговора, който водеше, огледа се плахо, вероятно за съпруга си, и се приближи.

— Дана?

— Помниш ли ме?

— Разбира се.

— Виждали сме се само веднъж преди много години. Толкова добра памет ли имаш, Елизабет?

Тя не отговори.

— Щях да съм поласкана, ако ме помнеше от онази вечеря за Деня на благодарността, но мисля, че случаят не е такъв.

Адамс погледна обицата на огърлицата й и несъзнателно поглади едното си ухо. Дана понижи глас:

— Намерих я в дома на брат ми, под леглото му. Уилям Уелс ми разказа всичко. После го убиха.

Дана наблюдаваше как събеседничката й възприема информацията — смъртта на Джеймс, Уилям Уелс, обицата на гърдите на Дана. Изненадата едва ли беше чак толкова голяма; едва ли Адамс не е осъзнавала, че убийството на Джеймс може да не е нещастна случайност. При все това от изражението й личеше, че не се е замисляла за това или не е искала да се замисли.

— Божичко! — промълви.

— Ето къде си била — чу се мъжки глас зад тях. Елизабет се сепна. Робърт Майерс застана до съпругата си.

Таксито я остави пред главния вход на „Кълъмбия Сентър“ — черен монолит, пронизващ небето над Сиатъл като паметника на Вашингтон в другия край на страната.

Дана пресече просторното мраморно преддверие, от което многобройни асансьори и ескалатори тръгваха нагоре към осемдесетте етажа на небостъргача. Качи се на последния и влезе в частния клуб, чийто постоянен член навремето беше баща й.

Черният мрамор на стените и пода бе окъпан от нежна синя светлина. Тя постоя няколко минути, докато очите й привикнат. В жълтеникаво сияние седяха трима чернокожи, прегърнали музикални инструменти, сякаш се сбогуваха с любимите си преди дълга раздяла. Саксофонистът свиреше жална мелодия, а върху мъничкия дансинг се поклащаха две прегърнати двойки. На масите по периферията горяха свещи. Прозорците осигуряваха гледка към Сиатъл и Пъджет Саунд, разположен западно от фара на Уест Пойнт и южно от канала „Дуамиш“.

Той стоеше с чаша в ръка на бара. Когато я видя, на лицето му се изписа огромно облекчение — през цялото време бе наблюдавал вратата в очакване тя да се появи. Отдъхна си. Усмихна се нежно, почти виновно, и я поздрави още преди да се приближи до него. Застанаха неловко като двама влюбени. Логан я заведе при една маса в дъното на помещението и седна срещу нея. Сервитьорката се приближи. Той погледна Дана.