Робърт Дугони - Необходими жертви

Тя кимна.

— Е, добре, как мина денят ти? Как беше в службата?

— Сутринта ми направиха мамография.

— Аха, да. Как мина?

— Ще ми се обадят с резултатите — уклончиво отвърна тя; вече нямаше желание да му казва подробности.

— Значи още не се знае нищо, така ли? Защо тогава си се вкиснала толкова? Изчакай резултатите и тогава му мисли.

Той се наведе, отмести кичур коса от лицето й и я целуна по устата. Погали бедрата й през чаршафа. Прииска й се от това докосване да й стане по-добре. Искаше да забрави доктор Нийл, Марвин Крокет и проклетата презентация. Закопня отново да се потопи в страстта като през студентските години, но изведнъж осъзна, че вече не желае той да е мъжът, с когото иска да изпита това удоволствие.

— Отивам да се изкъпя — обяви той.

Излезе. След малко тя чу шума от душа. Затвори папката и я остави на нощното шкафче. Загаси лампата, сви се на кълбо и се уви с одеялото.

На Джеймс Хил не му вървеше. Радостта, че е намерил свободно място за паркиране толкова близо до дома, се изпари с първата дъждовна капка, която падна на предното стъкло. Метеоролозите предвиждаха гръмотевични бури вечерта. Обикновено човек можеше да хвърля ези-тура и пак да получи по-вярна петдневна прогноза. По закона на Мърфи точно днес щяха да познаят. Ако не трябваше да носи нищо или си беше взел чадър, на небето нямаше да има нито едно облаче. В Грийн Лейк почти не можеше да се намери място за паркиране. Разположен на около шест километра от центъра, той се беше превърнал в един от модните жилищни квартали на Сиатъл.

Нямаше смисъл да чака. Капките забарабаниха по-силно. Той слезе от колата, изтича отзад, отвори багажника и събра папките с контролните на студентите си. Нареди ги на купчина. Коженото му куфарче тежеше, сякаш беше пълно с олово. Мълния проряза синкавочерното небе и вятърът разлисти най-горната папка. Полъхът донесе ухание на цъфнали вишни. Розови цветчета обсипаха тротоара като конфети на сватба. Прозорците откъм улицата отразяваха синьото сияние на телевизори от стаите. Изминалият ден бе от онези, в които Джеймс просто не можеше да си поеме дъх: три лекции, факултетен съвет и два часа за консултация, които студентите му използваха до последната минута.

Той спря. Мисълта му дойде като гръм от ясно небе. Дана. Не му се беше обадила, както обеща. По някое време той бе вдигнал телефона да я потърси, но нещо го разсея и забрави. Надяваше се, че мълчанието й не означава лоши новини. Бе доловил тревога в гласа й, макар че тя се опитваше да не се издава. Личеше си, че се страхува. Защо, по дяволите, Грант не беше отишъл с нея? Джеймс ясно си спомняше страха на майка им навремето — мастектомията и последвалото лечение, което я направи като скелет. Съжали, че е споменал за проблема си. Но сега беше на кръстопът и нямаше на кого другиго да се довери. Решителният момент назряваше и той се боеше, че ако не действа бързо, ще стане нещо лошо.

Дъждът се усили и го накара да побърза. Мина покрай мъж и жена с дъждобрани, които разхождаха кучето си. Късно ли беше да й се обади? Не можеше да извади мобилния телефон от джоба си, без да рискува да изпусне контролните на земята. Зави по Латоун Стрийт. Дъждът сякаш усети, че той ще му избяга, и се усили. Горната папка беше съвсем мокра. Студентите щяха да се чудят за какво е използвал творенията им — дали е попивал разлята вода в кухнята? Изкачи шестте дървени стъпала до верандата. Пред къщата му имаше алея за коли и гараж, но сега бяха задръстени със строителни материали за предстоящия ремонт и повечето мебели от предишния му дом в Капитол Хил, който бе продал, когато се отказа от адвокатската практика. В такива вечери съжаляваше, че не може да използва гаража по предназначение. Джеймс намести купчината папки, за да извади ключа си, отвори вратата и влезе в антрето. Контролните се разсипаха върху масата. Няколко паднаха на пода. Той остави куфарчето и свали очилата си. Сложи ги върху папките, извади телефона си и набра номера на Дана. Просна коженото си яке върху перилата на стълбището и тръгна по коридора към хола. Когато тя отговори, гласът й звучеше сънено.

— Дана, извинявай, че те безпокоя толкова късно. Исках да се обадя по-рано, но бях зает. Как мина изследването? Наред ли е всичко?

— Взеха ми проба. — Гласът й заглъхна. — Резултатът ще излезе утре.

— Не те чувам.

— Утре.

Джеймс влезе в тъмния хол в задната част на къщата.

— Добре. Остава ли уговорката за обяд? Дана?