Робърт Дугони - Необходими жертви

Крокет завъртя очи и издърпа ръкава си, за да погледне златния си ролекс.

— Лош момент. Много лош момент.

Обърна се и се отдалечи.

— На коя линия е? — попита Дана и се запъти към малка ниша до заседателната зала, където имаше апарат.

— Не съм го пренасочила. Каза, че иска да говориш от кабинета, било поверително.

Дана едва не избухна. Сигурно имаше някакъв проблем с Моли. Може би от яслите се бяха обадили, че детето е болно и някой трябва да го вземе. А може би Грант се нуждаеше от чиста риза, спешна доставка или нещо друго, което не можеше или не желаеше да свърши сам.

Дана влезе в кабинета си, затръшна вратата и грабна телефона от бюрото.

— Грант, какво има, по дяволите? На средата на презентацията съм и Крокет всеки момент ще избухне.

— Дана, извинявай. Знам, че си на семинар.

— Бях на семинар. Бях. Сега говоря с теб, докато Крокет си води списък от причини, поради които трябва да ме уволнят. Това ли искаш да постигнеш, защото…

— Дана, имам лоша новина. Моля те, седни.

— Не, Грант. Смятам да…

Тя изведнъж млъкна. Направи й впечатление тонът му. Не звучеше нахално, нито агресивно. Звучеше смирено, плахо. Гласът му трепереше. „Моля те, седни…“.

Сърцето й затуптя силно от страх.

— Какво е станало? Нещо с Моли ли?

— Не, Дана, Моли е добре.

Той замълча.

— Грант, какво има?

— Брат ти.

— Джеймс ли?

— Новината е лоша, Дана. Много лоша. Полицаите дойдоха точно когато излизах с колата. Още съм с тях вкъщи.

— Вкъщи? Полицаи… Какво прави полицията у нас? — Имаше чувството, че се е включила по средата на разговор и е пропуснала основни подробности. — Грант?

— Брат ти е мъртъв, Дана. Бил е убит снощи.

Детектив Майкъл Логан изкачваше стълбите, като отпиваше от чашата със сок от вишни. В другата ръка държеше нахапан трийсетсантиметров хотдог с лук и много сос. Дъската се огъна под тежестта му. Логан се върна на долното стъпало и пак стъпи на горното, като наблюдаваше как краищата на дъската се повдигат и се опират в главичките на измъкнатите пирони. Миналата година бе качил три килограма и сега при ръст метър и деветдесет тежеше около осемдесет и пет килограма, но това не би трябвало да е причина дъските да се огъват под краката му. Гниенето бе проблем за дървените къщи в северозападните щати. Постоянната влага не позволяваше на дървото да изсъхне, а то не беше вечно. Цялото стълбище трябваше да се смени. Може би по тази причина алеята в двора бе задръстена от греди и строителни материали.

Навън се бяха събрали съседи, имаше и два телевизионни екипа. Стояха зад полицейската лента, репортерите държаха микрофони и репетираха за момента, когато сутрешният водещ ще включи пряко предаване от мястото на, както по всичко личеше, убийството в Грийн Лейк. Убийствата в покрайнините винаги бяха голяма новина.

Вътре до самата врата стоеше униформен полицай с бележник в ръка. Логан се записа в списъка на влизащите и излизащите. Повечето имена му бяха познати — първият униформен, пристигнал на местопрестъплението, Хенри Родригес; техникът, натоварен със събиране на веществените доказателства; Карол Нукители от съдебномедицинската лаборатория; криминалистите, които щяха да отнесат трупа; съдебният фотограф. Отхапа от хотдога и устата му се напълни със сос. Вътре видя листове, разпилени по пода до доста износено куфарче — голямо, от онези, които са любими на адвокатите. Явно бяха паднали от купчината върху масата. На перилата на стълбите висеше черно кожено яке. Логан тръгна към стаята в дъното на коридора, в която криминалистите работеха около краката и кръста на жертвата. Останалата част от трупа на мъжа факт, за който Логан предположи от кафявите панталони и обувки оставаше скрита зад касата на вратата.

— Боже мой! — възкликна детективът, когато влезе. Карол Нукители го погледна:

— Добре дошъл на веселбата, Логан.

Надяна найлоново пликче на дясната ръка на жертвата. Вече бе вързала етикет на глезена на убития и беше прибрала съдържанието на джобовете му в пликове. В неравностите на тъмните дъски на пода се бяха събрали локви кръв. Логан се приближи и се наведе, за да разгледа по-добре. Косата на мъжа бе сплъстена от съсирена кръв с тъмночервен цвят. Лицето му бе обезобразено и подпухнало. Нукители посочи.

— Хубава закуска. Внимавай да не накапеш върху жертвата.

— Обяд — поправи я Логан. — Станал съм в пет. За мен вече е пладне.

— И ядеш това?

Той прибра остатъка от хотдога в найлоновото пликче и го пъхна в джоба на сакото си, вече не беше гладен.