Робърт Дугони - Необходими жертви

— Познаваш ме, Нук, трябва да се храня по осем пъти на ден, за да не отслабна.

— Горкичкият. На кого си се метнал с този метаболизъм?

Нукители се изправи и двамата се отдръпнаха, за да може съдебният фотограф да направи снимки. Колежката на Логан явно нямаше проблеми с метаболизма. Близо метър и осемдесет висока, с ягодово-руса коса, достигаща почти до кръста й, и крака на бивша волейболистка, съдебният патоанатом на окръг Кинг не се вписваше в обстановката, в която двамата с Логан се срещаха.

— Изглежда зле — отбеляза той.

— Да си виждал някой в идеален вид?

— Дай му оценка по десетобалната система.

Нукители се загледа към трупа и шумно издиша.

— Пребитите винаги изглеждат най-зле. Огнестрелните и прободните рани са сравнително чисти. Но пребиване… — Замълча за момент. — Тази жестокост ме стъписва. Мисълта, че някой е бил тук и е нанасял удар след удар. Извратено е, Логан. Давам му осем.

— Според тебе колко са ударите?

— Повече от десет. Дванайсет или тринайсет.

— От страх или от ярост.

Нукители кимна.

— Тук няма много работа. — Имаше предвид Грийн Лейк. — Не си спомням последния път. Затова пък забелязвам, че бързо си намерил местната закусвалня.

Логан наскоро бе преразпределен в Северния участък, където разследваше убийства в група от шестима детективи, разделени на три екипа. Обикновено работеше с партньора си, но той беше на сватба на сина си в Ню Джърси. В Северния участък нямаше толкова работа, колкото в Южния, откъдето го бяха прехвърлили след осемгодишен стаж в Отдела за грабежи и сексуално насилие.

— Само за това ми остана време.

— Ох, къса ми се сърцето да те слушам.

Той се усмихна.

— Къса ли се? По дяволите, от три години се опитвам да го пленя.

Нукители също се усмихна и поклати глава.

— Да, бе. Още малко и ще ме поканиш да си пишем домашните заедно.

Флиртът им беше безобиден. Нукители бе красавица, но Логан нямаше намерение да усложнява живота си с връзка с колежка. Просто му беше приятно, когато Нукители се усмихваше. Усмивките са рядкост сред хората, разследващи убийства.

— Освен това си твърде стар за мен.

— Как можа да го кажеш? Миналата седмица ударих четирийсетака и съм особено чувствителен на тази тема.

— Ти си безчувствен.

— Ох, пак попадение.

Тя го изгледа изпитателно.

— Четирийсет ли? Не изглеждаш чак толкова стар.

— Това комплимент ли беше или подигравка?

— Комплимент. Мислех, че си на трийсет и пет. Можеше да изглеждаш и по-млад, ако не се тъпчеше с тези боклуци. Как можеш да ядеш такова нещо? Обмяната ти трябва да е като на заек.

— Така, какво знаем досега?

Нукители отново си пое дъх и го изпусна шумно като прегрял радиатор.

— Първото ми впечатление ли те интересува? Ако съдя по жестокостта на ударите, бих казала, че някой е дошъл специално с намерението да го убие.

Взе един найлонов плик с някакъв предмет и го подаде на Логан.

Той го претегли в ръка.

— Мрамор. Масивен е. Тежи около три килограма.

— Има кръв и залепнали косми. Определено това е оръдието на убийството.

Логан се вгледа в статуетката. Нямаше плоски повърхности. Невъзможно бе да се вземат отпечатъци. Огледа стаята. Стените бяха украсени с африкански дървени маски и гоблени. Отзад една масичка с каменни статуетки на слонове, лъвове, зебри и жирафи, също опръскани с кръв, се беше преобърнала. Той извади кърпичка и взе с нея мраморна фигурка, подобна на онази, която държеше. Представляваше горд африкански воин. Той погледна статуетката в плика. Беше на жена. Двете бяха комплект.

— Снимай тази стена, Джери — нареди на фотографа, преди отново да се обърне към Нукители: — Звучи логично, но не съм на твоето мнение.

Тя сви рамене:

— Добре, кажи ти какво мислиш.

Логан се хвалеше, че за пет минути може да направи правилна оценка на едно местопрестъпление.

— Убиецът не е дошъл с намерение да убива. Жертвата го е изненадала и той се е уплашил. Затова е нанесъл толкова много удари.

Излезе в коридорчето и Нукители го последва. Той посочи купчината папки:

— Прибрал се е, оставил е папките на масата и куфарчето на земята. Това показва, че все още не е подозирал нищо, тоест убиецът не е хукнал да бяга през задния вход и изобщо не е бил в тази стая. Бил е в спалнята.

Посочи вратата на съседната стая и надникна вътре. Съдържанието на чекмеджетата на шкафовете беше разпиляно на пода. Книгите от библиотеката също се търкаляха по пода.

— Може би е чакал — предположи Нукители.