Робърт Дугони - Необходими жертви

— Искате да кажете, че е говорил по телефона, когато…

При мисълта, че последното, което брат й е направил в живота си, е било да й се обади да разбере как е и да й каже, че я обича, от очите й потекоха сълзи. Логан изчака тя да се успокои.

— Спомняте ли си за какво разговаряхте?

Дана си пое дълбоко дъх.

— Обади ми се през деня. Разбрахме се да се чуем пак, но забравих да му позвъня. Искаше да провери дали съм добре. Бях на изследвания…

Детективът я погледна със зачервените си очи.

— Каза, че имал някакъв проблем и искал да поговорим за него — побърза да добави Дана.

— Какъв проблем?

Тя поклати глава.

— Не каза. Обади ми се по-рано през деня да ме покани на обяд, но бях заета. Разбрахме се да се видим днес.

— Спомена ли нещо повече?

— Не. Беше само… Не желаеше да го обсъждаме по телефона.

— Имате ли представа за какво е искал да говорите?

— Не. Джеймс никога не е имал проблеми.

— Никога ли? — усъмни се Логан.

— Не.

— Значи, щом ви се е обадил и е искал да говорите лично, трябва да е било за нещо важно.

— Не знам. Вероятно.

— Възможно ли е проблемът да е станал причина за нещо такова?

— Какво искате да кажете?

— Съжалявам, че трябва да ви задам този въпрос, но замесвал ли се е брат ви в някаква незаконна дейност: наркотици, хазарт, нещо, заради което някой може да реши да го убие?

— Нали казахте, че било грабеж? Джеймс е заварил крадците.

— Да, но сега проверявам тази следа, интересно какъв е бил този проблем.

Тя поклати глава.

— Не. — Подвоуми се, преди да продължи. — Джеймс не се занимаваше с наркотици. Беше вегетарианец и до фанатизъм внимаваше какво поема. Брат ми беше добър човек, детективе; беше от онези хора, които искрено обичат ближния. Не знам някога да е играл хазарт освен на баскетболната лотария в колежа и е изпивал най-много по една бира или чаша вино. Всички го харесваха. Не познавам човек, който да не го обича. — Гневно добави: — Просто не виждам логика в това убийство. Никаква логика.

Логан кимна.

— Трудно е да разберем безсмисленото насилие, а още по-трудно е да го приемем. Изпратихме хора да разпитват съседите дали са видели нещо странно — непознати хора, подозрителни коли. Намерихме пръстови отпечатъци в къщата и следи от обувки в двора. Проверяваме дали наскоро в района е имало други грабежи. Ще направим всичко, за да разкрием това убийство.

— Госпожо Хил?

Дана се обърна. Видя мъж със сини болнични дрехи и бяла престилка.

— Готова ли сте? — Огледа коридора зад нея. — Има ли друг с вас?

— Не — прошепна тя. — Сама съм.

Логан се изправи.

— Аз ще я придружа.

Седнала в спряната кола, втренчила се в трите голи бели гаражни врати, тя още виждаше обезобразеното и разкривено лице на брат си. Лекарите бяха направили всичко възможно, за да го поизчистят, да го приведат в добър вид. Не й се искаше да си представя как е изглеждал преди това. Лицето му бе подуто, със странни кафяви и лилави петна, черни около очите, които бяха като процепи. Отначало й се стори толкова чуждо, че за момент я изпълни надежда, че това не е брат й.

— Трябва да видя ръката му.

— Коя? — попита лекарят.

— Лявата.

Дана заобиколи масата отляво. На самия връх на лявото кутре на брат й имаше бенка със странна форма — същата като на нейното ляво кутре. Приличаше на Сатурн, планетата с пръстен около екватора. Като деца се заклеваха да пазят тайна, като допираха бенките си. Това бе техният таен знак.

Ръката на Джеймс. Джеймс… Нямаше грешка.

Старият бигъл на Макмилан се обади жално, уморено. Кучешкият вой я върна към действителността. Дана си го спомняше като кутре. Мястото на семейство Хил в Медина се простираше върху четири декара, имаше добре поддържана морава, живи плетове, рододендрони и лалета. Задният двор се спускаше с лек наклон към езерото Вашингтон. Понеже гаражът беше отляво на голямата постройка, от къщата не можеха да видят колата й. Тя седеше незабележима и й се искаше да остане така вечно. Не беше възможно, разбира се. Не можеше и да се разкрещи истерично или да се предаде на болката и мъката, която стягаше гърдите й, сякаш някой ги бе затиснал с крак. Имаше задача. Отново трябваше да съобщи лошата новина. Това беше мисията й в живота — да носи лоши новини. Бе казала на майка си и брат си за смъртта на баща си. Представи им версията, която съдружникът му я помоли да разкаже: че на стареца му е прилошало при игра на бадминтон във Вашингтонския спортен клуб и е починал на път за болницата. Истината — че баща й обядвал в апартамента на секретарката си и издъхнал, докато правел секс с нея — нямаше да промени нищо и само щеше да причини допълнително страдание на майка й.