Робърт Дугони - Необходими жертви

— Благодаря, че я доведе — прошепна сподавено.

Той кимна и й подаде кърпичка.

— Щях да я гледам, ако нямах толкова много работа.

Дана се изкашля и издуха носа си.

— Искам да е с мен. Тя е добра терапия за мама.

Грант погледна към прозореца на втория етаж и попита:

— Как го прие тя?

— Както очаквах. Доктор Портър й даде успокоително. Можеш да се качиш да поприказвате.

— Няма да е много уместно. Само ще я разстроя още повече. Все не мога да намеря правилните думи, когато говоря с нея. Знам, че не ме харесва много.

— Искам да останеш, Грант.

Той отново я притисна до себе си и за момент Дана се почувства както навремето в университета, преди жаждата за повече печалба, влияние и клиенти да изкриви мисленето му. Преди ежедневните борби и конкуренция да го направят сприхав, намръщен и сърдит. Адвокатската професия го беше променила, превърна го в циник. За него всеки човек беше мошеник, всяко твърдение — лъжа. Всеки използваше правосъдието, за да се облагодетелства, а не да защитава правата си. Законът бе оръжие, всяка стъпка бе тактически ход срещу противниците с единствената цел — да нанесе някакви поражения. В стремежа си да се издигне Грант й завиждаше, сякаш нейният успех бе изневяра към него. Дана се опитваше да го успокои. Рядко говореше за работата си и вечер се стараеше да обсъждат само неговата кариера и случаите, по които той работеше. За известно време това подейства, но раждането на Моли отново обърна всичко. Тя нямаше достатъчно време да бъде едновременно добра съпруга, готвачка, шофьор, момиче за всичко, адвокат, майка и да подхранва мъжкото му самолюбие. В отговор Грант работеше все повече и повече, все по-често си намираше поводи да остава до късно. Нямаше как да не види приликата с баща си. Тя се питаше дали няма друга жена.

Грант опря брадичката си в рамото й и заговори:

— Не се предавай сега, Дана. Трябва да бъдеш силна заради близките си.

Притисна гърба й, но тя не почувства топлина. Гласът му бе неискрен. Тя долови миризма на лук в дъха му.

— Трябва да бъдеш силна, Дана. Ако някой може да се справи в тази ситуация, това си ти.

— Твърде много ми дойде — прошепна тя и пак заплака. — Мъчно ми е, Грант. Много ми е мъчно.

— Знам. Бих искал да остана, но в понеделник започва делото срещу Нелсън в Чикаго и до края на седмицата няма да имам и минута спокойствие. Всички гадости ми се струпаха наведнъж. Подали са тринайсет предложения за отхвърляне на наши доказателства и изложение на четирийсет и пет страници. Нямам никакво време.

— Бергман не може ли да се яви вместо теб?

Той се отдръпна и я погледна учудено.

— Джеймс е мъртъв. Не можем да го върнем. Трябва да продължаваме напред. Това е моят шанс, Дана. Бергман ми дава „Нелсън Констръкшън“ на сребърен поднос. Когато спечеля делото, ще вкарам още трийсет милиона долара в джоба на акционерите. Това ще е най-големият удар в историята на фирмата. Златна възможност. Трудната работа ще е свършена. „Нелсън Констръкшън“ ще ми стане доживотен клиент, гарантиран годишен приход от шест милиона. Така ще се уредя… ще се уредим до края на живота си. Ще си купим къща на езерото, яхта, каквото си поискаме.

В този момент тя не искаше нищо. Не искаше дори него. Загледа се в мъха, който бе избил през мазилката между камъните на алеята, застрашаващ целостта й, сякаш подкопаваше собствения й брак. Нямаше да е лесно да се премахне мъхът.

От телевизора в малката мотелска стая звучаха възбудени гласове. Двама спортни коментатори седяха зад миниатюрно бюро в студиото и се надвикваха. Звукът от телевизора обаче не можеше да заглуши виковете, които се чуваха от съседната стая през тънката като картон стена.

— Оооще, мили! Дааа, тигре!

Картината на стената над леглото се поклащаше ритмично. Лампионът вибрираше. Виковете на жената бяха твърде силни и страстни, за да изразяват истинско сексуално удоволствие. Лорънс Кинг знаеше, че добре й плащат за тези стонове, но точно в момента не му беше до тях.

— Леле, колко е голям! Колко е огромен! Изпълни ме с този звяр!

Той задумка с юмрук по стената.

— Млъквай ма!

Пъшкането и стоновете продължиха. Кинг закрачи по износения кафяв килим, като ту потъркваше наболата четина по брадичката си, ту гризеше нокътя на палеца си, почернял от машинно масло и мръсотия от работа по строежите.

Маршал Коул крачеше в другия край на стаята, пред вратата на банята, като внимаваше да не настъпва празните пликове от сандвичи, кутиите от пица, бирените бутилки и дрехите, разхвърляни по пода. В стаята вонеше на пот и гнило. Въпреки сравнително прохладния въздух той продължаваше да се събува и съблича — първо обувките и чорапите, после фланелката. Сега бе гол до кръста, оръфаните крачоли на дънките му висяха върху хилавите му бедра, коленете му се подаваха през дупките. Бяха заровили другите му дрехи в една разорана нива зад мотела, достатъчно дълбоко, за да не ги надушат кучетата.