Робърт Дугони - Необходими жертви

Убиецът се обърна, бързо прекоси стаята, отвори вратата и излезе. Мъжът, който се беше възползвал от услугите на проститутката в съседната стая, стоеше на площадката бос, само по панталони и се опитваше да закопчае ципа си, катарамата на колана му висеше под големия му, гладък корем.

Убиецът се прицели в главата му. Другият застина, стиснал ципа, гледаше уплашено като заек. Пребледня, лицето му придоби жълтеникав цвят под бледата светлина. Убиецът се усмихна, постави пръст на устните си и бавно поклати глава. Обърна се и спокойно тръгна стълбището.

Осемте стъпала трепереха под всяка негова стъпка, перилата тракаха в ръката му. Мотелът бе класическа постройка от седемдесетте, когато строителството процъфтяваше и с пръчка да се завъртиш, все щеше да удариш някой майстор на дограми. Построен набързо с евтини материали и без мисъл за дизайн или архитектурна хармония, той бе двуетажна кутийка с плосък покрив, покрит с катран и чакъл, и стени, покрити с графити. Алуминиевата дограма на прозорците бе ръждясала и очукана, боята се белеше. Когато се качи на площадката, Логан провери сглобката на парапета със стената. Големият черен болт се беше измъкнал и в мазилката зееше дупка. Може би от дъждовната вода. Може би от ръждата. Във всеки случай парапетът нямаше да издържи тежестта на човек, ако се облегне на него.

Стаите бяха разположени от едната страна на площадките на двата етажа, свързани със стълбите в единия край. Не беше трудно да намери осма стая — тя бе единствената, чиято врата беше отворена и пред нея стоеше въоръжен полицай. Логан кимна на униформения, показа му значката си и записа в дневника на посетителите. Вътре Карол Нукители бе коленичила до трупа — мъж, проснат по очи върху килим с цвят на течен шоколад. Евтината ламперия и предпочитанието към тъмносиво и оранжево потвърдиха първоначалното подозрение на Логан, че сградата е строена през седемдесетте.

— Ако продължиш да ме преследваш така, Нук, хората ще си помислят, че сме гаджета.

Тя вдигна поглед от трупа.

— Тук съм от близо час, Логан. Струва ми се, че ти си този, който ме преследва.

Той погледна трупа и отбеляза.

— Прилича ми на 22-калибров.

— Деветмилиметров фалкон — поясни тя, имайки предвид пистолета, който се подаваше от панталона на убития.

Логан посочи челото му.

— Говоря за дупката в главата. Прилича на 22-ри калибър.

— Имаш набито око. И моето предположение е такова.

Детективът се обърна и огледа входа на стаята, после премери с крачки разстоянието до трупа.

— Точен изстрел — отбеляза. — От какво разстояние е стреляно според теб?

Нукители погледна към вратата.

— От три-четири метра.

— Добър изстрел.

Тя сви рамене, не изглеждаше впечатлена.

— Нищо особено.

— Да, но ако имаш време да се прицелиш.

Жената остави заниманието си в момента, седна удобно и се усмихна.

— Добре, разказвай.

Логан посочи ръкохватката на пистолета.

— Това ми подсказва, че жертвата не е разбрала какво става. Щом е застрелян в челото, очевидно е стоял с лице към убиеца, но явно не е имал възможност да извади оръжието си.

— Може би убиецът го е изненадал.

Логан кимна.

— О, убеден съм в това. — Обърна се към вратата. — Но не е станало, както си мислиш. Няма следи от взлом. Убиецът не е нахълтал неочаквано. Имаме ли информация за жертвата?

— Нали знаеш, че предпочитам да нямам. Впрочем какво правиш тук, следиш ли ме?

— Мърфи ми се обади. Каза, че е за мен.

Тя посочи съседната стая и завъртя очи.

— Там е.

Логан кимна.

— Може би просто му доставя удоволствие да ме изкара от леглото. — Забеляза пачка банкноти на пода до трупа. — Негови ли са? — попита, имайки предвид жертвата.

Нукители кимна:

— Бяха в десния джоб на панталона му. Повече от хиляда и петстотин долара.

— Значи не е било грабеж. Чии са тези дрехи?

Нукители погледна дрехите, разхвърлени из стаята.

— Не знам, но се съмнявам, че убиецът се е преоблякъл, след като го е гръмнал.

Логан се усмихна.

— Трябваше да станеш детектив.

— Не и при тия пари, които родителите ми са платили за образованието ми.

Логан извади кърпичка и с нея вдигна кървавата бяла риза. По нея имаше пръст. Той я остави и отиде при вътрешната врата между осма и седма стая.

— И така, следиш ли ме, а, Логан? — настоя Нукители.

Той се обърна и се усмихна.

— Ако те следя, не ме бива много.

Тя също се усмихна.

— Никога не се знае.