Робърт Дугони - Необходими жертви

Кинг застана при леглото с ръце на кръста и разкопчана риза. Виждаше се ръкохватката на пистолета, опряна в косматия му корем.

— Има проблем.

Посетителят пъхна ръце в джобовете на якето си. Кинг размаха показалец.

— Къщата не беше празна. Ти каза, че ще е празна.

— Беше празна.

— Беше, ама само за двайсет минути. Оня се прибра и веднага се набута в стаята.

— Прочетох. — Посетителят имаше предвид статията в „Сиатъл Таймс“. Говореше съвсем спокойно. Шибаното му лице беше като на статуя. — Нещастна случайност.

— Нещастна случайност ли? Дрън, дрън. Не ни каза да убиваме някого.

— Не, не казах.

Кинг зачака оня да измисли нещо по-смислено. По телевизията коментаторът продължаваше да разказва основните положения от бейзболните мачове, играни през деня.

— Не сме се съгласявали да убиваме никого. Ние не сме убийци. Не сме се съгласявали на такова нещо за тези пари — добави Кинг, като засегна темата за заплащането.

— Взехте ли ония неща?

— Може да сме ги взели. А може и да не сме ги взели. Преди това трябва да поговорим за онова, за което ни плати да направим, и онова, за което не ни плати. Не сме се съгласявали да убиваме никого. Къщата трябваше да е празна. Ти така каза.

— Къде са нещата?

Кинг настръхна. Гърлото му бе пресъхнало, но той все пак успя да измънка:

— Абе, ти глух ли си?

Оня продължаваше да го гледа през шибаните очила. Кинг неволно отмести очи към възглавницата върху разбърканото легло.

— Нещата са при нас, но ние… такова… искаме още пари.

Посетителят отиде при леглото, вдигна възглавницата и взе скрития под нея хартиен плик. Отвори го и разгледа съдържанието му.

— Божке! — изстена жената от съседната стая. — По-силно, тигре! По-силно! По-дълбоко, сладък!

— Искаме още пари — настоя Кинг. — Петнайсет бона.

— По-дълбоко, сладък! По-силно! Скъсай ме!

Военният разрови в плика.

— Това ли е всичко?

Кинг се изсмя.

— Абе, ти будалкаш ли ме? Глух ли си? Оня се прибра. Мамка му, имаш късмет, че успяхме да вземем и това. Коул беше в проклетата спалня, когато оня се прибра. Затова — да, това е всичко, всичко. Давай петнайсет бона, или ти се вижда много за поръчково убийство? Трябва да се покрием някъде за известно време.

Посетителят затвори плика, прибра го във вътрешния си джоб и отново пъхна ръце в джобовете на якето си.

— Не съм ви карал да убивате никого — отбеляза. — Не ви беше това задачата.

— Хайде, тигре, сега!

— Ти си изкукал. Задача ли? Това да не ти е армията, бе, малоумнико? Не приемам заповеди от никого. — Кинг размаха пръст, за да наблегне на думите си. — Взехме каквото можахме, почти всичко, което ти поиска. Направихме повече от онова, което трябваше. Много повече. Не се бяхме разбирали да убиваме никого. Не искаме да загазим заради тази глупост.

— Не искаш да отидеш в затвора, така ли?

— Мамка му, не, не искам да се връщам там. Това ми е второ провинение. Ако ме върнат, жив няма да изляза. Не смятам да се връщам зад решетките, още по-малко за убийство. Ще ни очистят.

— Не. Те няма да ви убият — увери го посетителят.

Кинг поклати глава.

— Това пък как го измисли, Айнщайн? Това е най-тежкото престъпление. Ще ни убият. Ще кажат, че сме го убили при извършване на престъпна дейност, ще ни сложат на електрическия стол и край на представлението.

Куршумът безшумно излетя през коженото яке. Улучи Кинг в челото, преди той да успее да помръдне. Дебелакът падна назад като отсечено дърво, докато жената в съседната стая крещеше:

— Да! О, да! Да! Да!

Мъжът с черните очила извади изпод якето си снабдения със заглушител пистолет „Рюгер“ и се надвеси над трупа на Лари Кинг. Изтърси от плика един часовник, после отвори зеления найлонов плик и разпръсна кървавите дрехи на Маршал Коул из стаята. Приближи се до вратата към съседната стая, натисна дръжката и се отдръпна, ритна я с пета малко над бравата. Паянтовата врата се отвори сред дъжд от трески, дръжката отхвърча и се удари в стената отсреща. От стаята прозвучаха два изстрела и мъжът с черните очила се прикри зад ъгъла, изчака, после се опря с две ръце на касата и бързо огледа помещението.

Коул седеше върху перваза на прозореца в банята, краката му висяха от другата страна. Преди убиецът да се прицели, нещастникът хвърли обувките и дрехите си навън, стреля още веднъж напосоки и скочи.

Мъжът с черните очила изтича при прозореца. Намираше се най-малко на пет метра над земята. Коул се претърколи върху покрива на една кола и падна на асфалта. Погледна нагоре, стреля още веднъж и накуцвайки, побягна към шосето. След секунди се изгуби в мрака.