Робърт Дугони - Необходими жертви

— Деветмилиметрови куршуми. — Прокара длан по стената. — Кинг е застрелян с 22-ри калибър и не е успял да извади фалкона от панталоните си.

Колегите му се приближиха да огледат дупките.

— Убиецът на Кинг е стоял до външната врата и дори слепец не би пропуснал от това разстояние, нали така, Нук?

Карол Нукители вдигна поглед от трупа и потвърди:

— Дори слепец.

Логан се обърна и прецени траекторията, при която куршумите са могли да се забият в стената.

— Ако съдя по ъгъла, куршумите са били изстреляни от съседната стая, което обяснява защо е разбита вратата. Някой е нахлул в стаята, но там вече е имало човек.

— Добре, какво е твоето предположение? — попита Мърфи.

— Според мен в стаята е имало трети човек и той или е много лош стрелец, или е стрелял напосоки.

Логан се върна в съседната стая, Халък и Мърфи го последваха. Той се обърна и застана с лице към разбитата врата, отново я огледа от всички ъгли. Направи няколко крачки назад и се блъсна във вратата на банята. Завъртя се и забеляза отворения прозорец. Влезе, наведе се през ваната и погледна навън. След малко се върна в стаята, където лежеше Лорънс Кинг. Нукители вече сваляше ръкавиците си. Двама мъже напъхаха трупа в жълт найлонов чувал, затвориха го и го качиха на оставената наблизо носилка.

— Утре имам среща със сестрата на Хил в дома му… — Логан погледна часовника си. — Всъщност тази сутрин. Ще я помоля да направи списък на нещата, които са откраднати и могат да се появят в местните заложни къщи.

— По дяволите. Ние ти разкрихме убиеца, Логан. Дори ти го поднасяме на тепсия — измърмори Мърфи.

Детективът се втренчи трупа на Лорънс Кинг и шумно си пое въздух. Не беше съгласен с колегата си.

Дана стоеше пред входната врата на брат си, броеше дъските и се чудеше защо ги е боядисал в червено. Четири напречни и шест надлъжни дъски. Общо двайсет и четири. Проста сметка. Преброи ги една по една. Двайсет и четири. По колкото и начини да го смяташе, резултатът беше все същият.

Отдръпна се назад и разгледа останалата част от фасадата на дома на брат си. Заръмя, но тя не си направи труда да вдигне качулката на якето си. Бе огледала къщата отвън, когато Джеймс поиска да чуе мнението й, преди да я купи, но не си спомняше да се е заглеждала толкова внимателно и беше сигурна, че вратата не е била червена. След това той все я канеше да се отбие след работа или поне за минута-две през уикенда, когато водеше Моли в зоологическата градина, но тя така и не дойде. Винаги бързаше да вземе дъщеричката си от детската градина, да прибере нещо от химическото чистене, да сготви на Грант или да довърши някоя задача, която Марвин Крокет й измисляше в последния момент. Брат й не й се сърдеше. Никога не я караше да се чувства виновна.

— Може би следващата седмица — казваше всеки път.

Следващата седмица обаче тя пак си намираше извинения. Сега отлаганият момент никога нямаше да дойде. Чувстваше, че пак потъва в тъмните дебри на отчаянието и мъката; с все сила заби токовете си в земята, сякаш да се противопостави на това течение. Не беше време да се самосъжалява. Трябваше да бъде силна заради Джеймс. Налагаше се да се съсредоточи. Дана погледна часовника си и огледа улицата под високите дървета. Вишните бяха разцъфнали. Тротоарът беше поръсен с розови цветчета като църковен под на сватба. Заваля по-силно и тя се скри под малката веранда, облегна се на ламперията, почувства се физически и психически изтощена. Бе дошла в Грийн Лейк направо от погребалното бюро, където избираше ковчег за брат си, също както навремето за баща си. Тогава Джеймс имаше дело извън града, а майка й нямаше да издържи това мъчение както тогава, така и сега.

Чувството абсурдно напомняше избирането на нова кола, но без сладкото очакване на момента, когато ще я подкараш към дома. Дана избра обикновен тъмнозелен ковчег. Това би искал Джеймс — нещо скромно, простичко.

Тя пак погледна часовника си, после улицата. От детектива нямаше и следа. Затвори очи и се замисли за деня, когато Джеймс й съобщи, че се отказва от адвокатската практика, спомни си леката завист, която бе изпитала. Съобщи й го след погребението на баща им, след като прибраха в найлонови пликове остатъците от почерпката, след като сгънаха масичките и столчетата в градината, след като всички гости си тръгнаха. Двамата седяха на кафявите дивани на остъклената тераса. Джеймс гледаше синкавите и жълтеникавите пламъци в тухлената камина под картината, изобразяваща тримачтова шхуна, носеща се върху разпенени вълни. След като помълчаха, той й съобщи новината: