Робърт Дугони - Необходими жертви

— От известно време не съм удовлетворен от живота, Дана. Просто бездействах. — Отпи глътка бира от червена пластмасова чашка и погледна шхуната. — Докато татко беше жив, нямаше да предприема нищо; твърде много се тревожех какво ще каже или ще си помисли. Адвокатската практика бе единственото в живота ми, от което той се е интересувал. — Отпи още една глътка, сякаш събираше кураж. — Смятам да се откажа, Дана.

— Вземи си почивка за два месеца, Джеймс — посъветва го тя. — Не му е сега времето да вземаш жизненоважни решения. Доста преживя през последните четири дни. Не разсъждаваш трезво.

Той поклати глава и остави чашата на масичката между тях.

— Това не е импулсивно решение, Дана. — Приведе се напред и разпалено заговори: — Отдавна си го мисля. Сега нямам личен живот. Стоя в кантората по шейсет часа на седмица, а когато не съм там, пак мисля за работа: уреждам подробности по делата, обмислям стратегии, живея в постоянен страх, че на следващия ден ще се случи нещо, което ще провали уикенда ми. Погледни ме. — Подръпна косата си. — На трийсет и три години съм и вече оплешивявам. Косата, която ми остава, започва да побелява. Още съм ерген. Нямам постоянна приятелка и вече съм се отказал да имам деца. Бъдещето ми изобщо не изглежда обещаващо. Половината от съдружниците във фирмата са разведени. Печелят по четиристотин хиляди годишно, но ипотеките и вноските за издръжка им изяждат всичко. — Взе чашата и се облегна назад. — И аз жертвам живота си за това. — Поклати глава. — Не, не искам да издъхна на бюрото си като татко.

Тя се замисли дали да му каже, че баща им не е умрял от претоварване с работа, а докато е бил с любовницата си, но съзнаваше, че това би било твърде жестоко към него. Баща им беше мъртъв, причината нямаше значение. Момчетата поставят бащите си на пиедестал и ги величаят като герои. Момичетата имат нещастието да пораснат и сърцата им да бъдат разбити от други мъже. Те знаят недостатъците им. Знаят слабостите им. Знаят, че не са герои, че често са много далеч от това.

— Не гледай татко, той беше работохолик — каза тя, като още не приемаше сериозно думите му.

Все още си мислеше, че решението му е породено от неочакваната кончина на баща им, внезапно напомняне, че самите те също са смъртни, че времето е най-ценното нещо на света. Разсъждаваше така за него. Разсъждаваше така за себе си.

Джеймс се отпусна назад.

— Чувствам се така от първата седмица в университета.

Дана вдигна вежди.

— Сериозно?

Той кимна.

— Стоях в коридора пред лекционната зала по къси панталони и сандали и гледах хора с костюми, които отиваха на интервюта за летните стажове. — И двамата се засмяха. — Тъкмо ни бяха приели. Изглеждаше ми смешно, но в крайна сметка и аз попаднах в тази мелница.

— Не можехме да изостанем от другите.

— Два дни след последния си изпит седях зад бюрото си в кантората на „Дилън и Блок“. Работех в противотръстовия отдел, през три врати от кабинета на татко. — Джеймс отново се засмя. — Дори не бях изкарал курс по противотръстово законодателство. Нямах представа за какво става дума. Татко идваше, даваше ми някое дело и започваше да говори за различни неща, а аз седях и се преструвах на загрижен, кимах и подхвърлях по някое: „Мръсници“ или „По дяволите“.

Двамата се засмяха. Той отпи глътка бира.

— Ти поне прояви достатъчно разум да започнеш работа на друго място.

— Бях непокорна дъщеря.

— Е, аз също съм непокорен. По-добре късно, отколкото никога. Решил съм да се измъкна, докато още мога.

— Какво ще правиш, Джеймс?

Самата тя си задаваше същия въпрос и се надяваше, че брат й ще отговори и за двамата.

— Онова, което винаги съм искал да правя, но не съм имал куража да се захвана. Ще преподавам.

Тя понечи да се засмее, но осъзна, че той говори сериозно.

Джеймс стисна пластмасовата чаша между дланите си.

— В Сиатълския университет имат свободно място за преподавател по съдебни разследвания и процесуално право.

— Явно говориш сериозно. Всичко си проучил.

— Миналата седмица изпратих документите си. Ако всичко върви добре, наесен ще сменя костюма и скъпите обувки с яке и маратонки.

Тя се загледа в масичката, имаше усещането, че е загубила нещо, но то не беше свързано със смъртта на баща им. Както винаги Джеймс го почувства.

— Ела с мен.

Тя се усмихна.

— Говоря сериозно. Хайде да почетем татко, като започнем нормален живот.

Тя отпи глътка вино.

— Лесно ти е на тебе. Ами какво ще каже Грант?