Робърт Дугони - Необходими жертви

— Петнайсет бона. — Коул несъзнателно подръпна козирката на шапката с емблема на „Сиатъл Маринърс“ и я нахлупи над очите си. — Кажи му, че искаме петнайсет бона. Не съм смятал да убивам никого, Лари. Изобщо не съм искал. — Обърна се към Кинг. — Нали трябваше само да откраднем онова нещо. Ти така каза. Трябваше къщата да е празна. Празна. Твоят човек каза така.

— Млъквай — изкрещя Кинг към стената и гневно удари с юмрук.

— Ти каза, че само ще откраднем онова нещо, Лари. Обикновен обир, мамка му! Не е ставало дума за убийство. Аз не съм убиец, Лари. Не съм. Ще ни убият заради това. Ще ни пречукат и двамата.

— Млък. — Кинг се приближи към Коул. Малкият негодник му лазеше по нервите. — Затваряй си шибания плювалник. Не ми казвай какво да правя. Не смей да ми казваш.

Коул се отдръпна уплашено. Със сто и десетте си килограма Кинг можеше да го смачка. Откакто работеше в строителството, бе свалил петнайсетина килограма и мускулите на гърдите и гърба му изглеждаха по-стегнати отпреди. Коул бе слаб и нисък, с плосък корем и хилави бедра, ребрата му се брояха. Имаше болен стомах и проблеми с червата и прекарваше в тоалетната повече време от чистачка. Не задържаше храната достатъчно дълго, за да напълнее. Имаше плътни устни, зеленикави очи и пясъчноруса коса, дълга до раменете. Приличаше на сърфист. Ако беше жена, можеше да мине за красавица.

— Петнайсет бона — измърмори той. — Достатъчно мангизи, за да се махнем оттук. Може да се покрием в Канада за известно време. От там не екстрадират. Мамка му! Мамка му! — Отпусна се на ръба на леглото, хвърли шапката си на земята и започна да си скубе косите. — Трябваше да го направя, Лари. Той ме видя. Погледна ме право в лицето. Ще ме убият. Ще ме очистят.

— Я се успокой.

Кинг отиде при прозореца и надникна зад завесата. „Емералд ин“ стърчеше сред полето край Тихоокеанската магистрала като цирей от кучешки задник. Беше избрал този мотел, защото от стаите добре се виждаха пътят и паркингът, осветен от белите и зелените светлини на неоновата реклама. От един час на паркинга стояха все същите четири коли. По-късно щяха да пристигнат още — някъде след един и половина през нощта, когато затваряха бара „Каре аса“, разположен на около километър по-нататък по шосето. Тези клиенти нямаше да се задържат до сутринта, повечето оставаха за по-малко от час.

Кинг погледна часовника си и се обърна.

— Ще измъкна петнайсетте бона и ще се махнем оттук. Ще отидем в Канада. Никой няма да разбере какво сме направили.

— Нещо не е наред. — Коул отново се изправи и закрачи напред-назад. — Нещо не е наред, Лари. Имам предчувствие. Казах ти, че чувствам тези неща.

— Ще уредя всичко — изръмжа Кинг. — Всичко ще се нареди.

Някой почука на вратата.

Двамата подскочиха. Кинг погледна партньора си и постави пръст на устните си — напълно излишен жест, защото Коул бе застинал като уплашено животно. Едрият мъжага надникна през шпионката. Нямаше начин посетителят да е спрял колата си на паркинга, да се е качил по стълбите и да е минал по площадката пред стаите, без да го чуе. По дяволите, подът се тресеше всеки път, когато някой минеше. И все пак посетителят им някак се беше промъкнал. Стоеше пред вратата. Дългият му нос бе леко извит на върха. Черните очила — същите, с които беше, когато се срещнаха в бара — му придаваха вид на граблива птица. Кинг се отдръпна от вратата и махна на Коул към вътрешната врата за съседната стая, която също бяха наели.

Коул нахлупи шапката си и взе фланелката, обувките и чорапите си от пода. Грабна 9-милиметровия пистолет от телевизора и бързо се скри в другата стая. В бързината изпусна едната си обувка на пода и ядосано я изрита, преди да се обърне и да затвори вратата.

Кинг пъхна 9-милиметровия фалкон в дънките си, закопча ризата си и посегна към дръжката на вратата. После размисли и разкопча ризата. Демонстрация на сила. Нека оня да разбере, че не се шегуват. Откачи веригата, открехна вратата и се отдръпна.

Посетителят влезе мълчаливо и затвори. Носеше кафяво кожено яке, дънки и високи черни обувки. С дясната ръка стискаше зелен найлонов плик. Остави го на килима.

Кинг знаеше, че посетителят е военен — от армията или морската пехота. Дебелакът беше служил четири години и познаваше военните, надушваше ги отдалеч. Може би този тип бе от специалните подразделения — рейнджър или „тюлен“. Какъвто и да беше, от самото му присъствие Кинг го побиваха тръпки. Никога не се усмихваше. Изражението му беше каменно. Не сваляше проклетите черни очила и Кинг виждаше само отражението си в тях. Искаше му се никога да не се бяха заговаряли в бара. Искаше му се просто да бяха обърнали чашите си и да си беше тръгнал. Ала пет хиляди кинта за обикновен грабеж бе примамлива оферта. Кинг се нуждаеше от пари за издръжка на детето си, иначе пак щяха да го тикнат в пандиза. Освен това не можеше да върне времето. Нямаше смисъл да се тюхка за нещо, което не можеше да промени.