Робърт Дугони - Необходими жертви

Дана гледаше втренчено вратите на гаража и се питаше какво да каже на майка си този път, как да смекчи жестоката вест. Какво можеше да каже? Кое би могло да намали мъката по изгубеното дете? Какво друго освен: „Мамо, Джеймс е мъртъв. Убили са го. Не знам защо, а и едва ли има значение. Той е мъртъв.“

— Боже мой! — промълви тя и закри устата си с ръка. Сълзите потекоха по страните й. Нервите й отново не издържаха. Отчаяно се вкопчи в кормилото и тялото й се разтресе. — Боже мой! Божичко!

Тя загуби контрол и заплака.

Когато отвори вратата на колата, наближаваше пладне и сивкавата мараня се бе разсеяла. Виждаше се ясното синьо небе с пухкави бели облаци. Утринният хлад още се чувстваше — пролетта не беше прогонила съвсем нежелаещата да си тръгва зима. Дана мина под сенките на близките борове и дрянове, закриващи като с тъмен воал живия плет от чемшир и каменната алея, която водеше към главния вход. Мина покрай малката врата за килера и кухнята. Като деца с Джеймс използваха само този вход. Този дом обаче отдавна не беше неин. Нямаше да е уместно да се промъкне в кухнята и да започне да тършува в хладилника. Тайно се надяваше майка й да не си е вкъщи, но тя, разбира се, беше тук. Къде другаде можеше да бъде? Майка й никога не беше работила, нито един ден в живота си. Не й се налагаше при съпруг, който изкарваше стотици хиляди долари годишно още по времето, когато петдесет бона се смятаха за много пари. След смъртта на съпруга си Кати Хил бе наследила значително състояние. Поддържаше връзка с малко от старите си познати и беше зарязала повечето от предишните си занимания — съдружниците от фирмата и жените им, с които толкова се бяха сближили, докато Джеймс Хил старши командваше бизнеса, вече не я търсеха. Бе прекратила членството си в голф клуба „Овърлейк“, защото не желаеше сама да дърпа количката със стиковете из игрището, продаде голямата яхта, но запази моторницата. От време на време някой възрастен ухажор й се обаждаше, но тя не проявяваше интерес. Веднъж седмично играеше бридж. През останалото време си стоеше у дома, плетеше, бродираше или пък гледаше сериали и забавни предавания.

Дана стигна до главния вход под островърхия фронтон, поддържан от две бели колони, и се спря за момент, за да овладее чувствата си. После вдигна клепалото с форма на конска глава и похлопа три пъти. След секунди вратата се отвори. Майка й носеше гумени ръкавици и почерняла гъба за миене, която миришеше силно на някакъв химикал. Щом видя Дана, плахо се усмихна.

— Дана. Много приятна изненада. Защо не влезе през кухнята? Не пазиш ли ключа?

Младата жена се наведе и двете допряха бузите си; майка й внимаваше да не изцапа сакото й. От вътрешността на къщата се чуваше звукът от телевизора.

— Влизай. — Майка й прибра кичур от червеникавата си коса, който се бе освободил от кока над тила й. — Тъкмо почиствах фурната.

Дори да забеляза разрешената коса и зачервените очи на Дана, възрастната жена не спомена нищо. Семейство Хил нямаше навика да обсъжда откровено проблемите; двайсетгодишната връзка на баща й със секретарката бе пример за това.

Дана последва майка си през трапезарията до кухнята и остъклената тераса. Към задния двор водеше плъзгаща се остъклена врата. Водната струя от градинската пръскачка се гърчеше във въздуха като змия.

— Трябваше да се обадиш предварително.

Майка й остави гъбата в умивалника и свали гумените ръкавици. Вратата на фурната бе отворена, реотаните бяха в мивката. В стаята миришеше на амоняк и прегорял хляб.

— Мамо, тук трябва да влезе въздух.

Дана отвори плъзгащата се врата. Лек ветрец развя завесите.

— Ако се беше обадила, щях да приготвя нещо. По работа ли си дошла?

Медина се намираше на отсрещния бряг на езерото Вашингтон, на осем километра от центъра на Сиатъл. Дотам се стигаше по един от двата моста — на шосе 520 или I-90.

— Как е Моли? Как е ангелчето ми?

Майка й се засуети, изглеждаше смутена.

— Моли е добре, мамо. И не съм гладна.

Майка й отвори хладилника.

— Ще приготвя набързо нещо. Искаш ли лимонада? Имам пуйка. А мога да размразя…

— Мамо…

— … пилешко. Може би имам…

— Мамо, престани!

Жената се стъписа и затвори хладилника. Дана съжали за острия си тон. Едва успя да промълви:

— Не минавам случайно, мамо… Имам лоша новина.

Бе изрекла същите думи преди пет години и изражението на майка й показваше, че те още звучат в съзнанието й.

— Нали не си болна? Да не би Моли да е болна?