Робърт Дугони - Необходими жертви

— Утре.

— Ще ти се обадя в кантората или ти ми се обади. Не искам да те безпокоя.

Тя не отговори. Светлината от задната веранда проникваше през плъзгащата се врата към вътрешното дворче. Всичко изглеждаше черно–бяло като в стар филм.

— Дана, ти ли ще ми се обадиш този път?

— Аз ще ти се обадя — почти шепнешком отвърна тя.

— Извинявай за късното обаждане. Обичам те, Дана.

— И аз те обичам, Джеймс.

Той затвори и заопипва в тъмното, за да включи настолната лампа. Проехтя гръм и дъждът затропа по покрива. Той дръпна шнура и бледата светлина обля стаята, но помещението беше неузнаваемо — имаше разместени мебели, книги по пода, възглавничките на дивана се търкаляха отстрани. Зад него дъските изскърцаха. Джеймс се обърна и видя непознат човек с бледо лице и дълга коса.

— Кой…

Нещо го удари през лицето, прониза го остра болка. Той се извъртя, капки кръв опръскаха африканските маски, закачени на стената, наблюдаващи сцената като свидетели с празни очи. Джеймс се спъна в дивана и се отпусна на колене. Втори удар го повали по очи, главата му се удари в дъските. Навън небето като че ли се продъни и дъждът се изля върху стъклата, а с него и пороят от удари върху скованото му тяло.

Всичко вървеше добре. Мамка му, вървеше отлично. Чувстваше се като при надбягване, усещаше възбудата, тялото й се движеше без усилие, в ритъм. Думите уверено излизаха от устата й. Слушателите й, насядали около голямата маса, я гледаха съсредоточено. Много от тях си водеха записки и никой не посягаше към сладките и ароматното кафе. Нямаше друг такъв случай. Съдружниците в кантората ненавиждаха досадните семинари, защото за това време не можеха да измъкват пари от клиентите си. Това бе загубено време, мъртъв период, който нямаше да се отчете при изчисляването на годишните им премии и компенсации.

Марвин Крокет се беше настанил на председателското място зад масата, до него седеше Дон Бърнсайд, президент на „Коругейт Индъстрис“. Той се усмихваше и съсредоточено гледаше Дана. Беше хубав мъж с прошарена коса на слепоочията и спортна фигура. Специално се бе представил на Дана преди презентацията. Тя се извини под претекст, че иска да си налее чаша вода, и точно както очакваше, той измисли друг повод да продължат разговора. По блясъка в очите му, лукавата му усмивка и начина, по който задържа ръката й, си личеше, че я харесва. Дана добре играеше ролята си. Усмихваше се любезно, но се държеше резервирано. Сега го запленяваше с интелекта си. Крокет щеше да я покани на обяд, да похвали способностите й и да добави нов клиент към значителния си контингент. Само това го интересуваше. След няколко часа щеше да забрави всичко.

Вратата на заседателната зала се открехна. С периферното си зрение Дана видя, че е Линда. Това я разсея. Обърка се, гласът й стана нерешителен. Имаше още една точка за разискване, а изведнъж забрави докъде е стигнала. Замълча за момент, погледна Крокет и Бърнсайд и се усмихна сконфузено:

— Извинете ме за минутка.

Бърнсайд реагира като мъж, който танцува с красива жена и музиката неочаквано е спряла. Крокет се намръщи, сякаш е лапнал нещо гадно. Покашля се, като се стараеше гласът му да звучи непринудено:

— Вече четирийсет и пет минути слушаме. Можем да направим кратка почивка.

Дана отиде при вратата и избута Линда в коридора, докато другите в залата станаха и се насочиха към бисквитите и кафе-машината. Двете жени заобиколиха махагоновата маса с прилежно подредени списания и спряха при голямата палма в ъгъла.

— Много съжалявам — извини се секретарката, преди тя да я упрекне.

Дана сдържа гнева си. Началниците имаха навика да пренебрегват помощния персонал, когато нещата вървят добре, и да го мъмрят, когато нещо не е наред.

— Какво има? — раздразнено попита.

— Съпругът ти се обажда.

Дана настръхна.

— Кажи му, че съм в заседание — процеди през зъби. — Да се обади по-късно.

— Казах му, Дана, но настоя да те извикам.

Не стига, че шефът й се караше заради егоизма на Грант, ами сега се опитваше да провали презентацията й. С крайчеца на окото си видя Крокет, който се приближаваше към тях, постепенно набирайки инерция като търкаляща се по наклон топка.

— Какво става, по дяволите? Няма ли най-после да приключваме?

— Ще трябва да проведа един разговор, Марвин.

— Сега ли? Точно сега ли трябва да говориш? Кой е проплакал толкова за теб? — почти истерично попита той.

— Съпругът ми — неохотно отвърна тя.