Робърт Дугони - Необходими жертви

Дана измърмори през зъби:

— Казах ви, у Логан е.

Той пак блъсна главата й в хладилника и заби пистолета в бузата й. Дана почувства натиска върху кътниците си.

— Тогава нямам причина да ви оставя жива.

Вдигна петлето на пистолета.

Тя не успя да обуздае страха си и изпищя:

— Скрих я.

Мъжът се наведе над нея.

— Къде?

Тя мълчеше. Убиецът остави пистолета на плота и взе клещите за ламарина. Стисна ръката на Дана, със сила разгъна показалеца й и пъхна първата й фаланга между остриетата на инструмента. Кожата й се разкъса, по дланта й потече кръв. Дана почувства острието до костта.

— Не! — запищя. — Не!

Логан хвърли телефона на седалката, изскочи от колата, подхлъзна се в калта, но запази равновесие. Изтича при пожарната кола, скочи на стълбичката откъм шофьора и показа значката си. Закрещя на човека зад волана, опитвайки се да надвика вятъра и дъжда.

Шофьорът поклати глава.

— Не става! Не мога да взема последния завой. От десет минути се опитвам. Трябва ни по-малка кола, но ако бурята не спре, нищо няма да може да се качи тук. Пътят ще се разкаля. Никога не съм виждал такива облаци в тази планина.

Логан беше виждал — само веднъж. Той удари ядно по вратата на пожарната кола. Пътят беше твърде тесен и колата му нямаше да мине, а ако се върнеше и чакаше пожарната да слезе на заден ход, щеше да изгуби твърде много време. Водата се изливаше като из ведро. Той погледна стръмния склон, в който бе изсечен пътят. До върха оставаше съвсем малко, но в такова време изкачването щеше да е все едно да се катери по пързалка по чорапи. Над главата му блесна мълния. Дали тя го осени или не, не знаеше, но в този момент му хрумна нещо.

— Колко можете да вдигнете стълбата на това чудо? — обърна се към шофьора.

— Обицата, госпожо Хил, или ще режа кокалче по кокалче.

Кръвта капеше от китката й.

— Добре. Добре.

— Къде е?

Дана погледна блузата си, копчетата й се бяха откъснали. Мъжът пусна пръста й и хвърли клещите. Посегна към гърдите й и тя ги закри с ръце, като закрещя:

— Не ме докосвайте! Не смейте да ме докоснете!

Той я притисна още повече с тялото си.

— О, обмислях и това. — Дъхът му вонеше. — Много мислих. Обичам да ми се съпротивляват. Обичам непокорните. — Близна я по бузата. Дръпна я назад. — Дай обицата!

Дана затрепери от болка и гняв. Бръкна в сутиена си. Музиката продължаваше да гърми.

— Ето.

Натисна копчето на малкия флакон и изпръска струя сълзотворна течност право в очите на убиеца. Той залитна назад, изрева, започна да дере лицето си. Дана го блъсна върху плота. Болката в гърдите й пречеше да се движи. Обърна се и тръгна по висящия мост, като се държеше за парапетите; всяка крачка й причиняваше нетърпима болка. Едва пристъпваше. Когато стигна от другата страна, се свлече на земята, опря гърба си в стената. Навън като че ли черна завеса се беше спуснала върху високите прозорци, но в полумрака Дана видя как мъжът се изправя и бърше очите си. С несигурна крачка тръгна напред, с протегнати ръце заопипва пътя си по моста.

— Хайде, давай — прошепна Дана. — Ела, кучи сине.

Логан стоеше на третото стъпало от края на стълбата, докато тя се издигаше над стръмния склон. Операторът се стараеше да я държи колкото се може по-близо до скалите, но понеже към върха склонът се заобляше, стълбата стърчеше на метър-два от земята. Логан му даде знак да я приближи. Операторът му отвърна с жестове, че повече нищо не може да направи. Логан погледна надолу. На някои участъци стълбата се опираше плътно в пръстта и скалите. По-високо нямаше как да се издигне.

Пое си дъх, хвана се за горното стъпало и предпазливо се качи; за момент запази равновесие като плувец преди скок. Скочи към скалите. Приземи се малко под върха, вкопчи се в корените на един храст, за да не се плъзне надолу, и зарита с крака, търсейки къде да стъпи. Събори пръст и камъни, които затропаха по покрива на пожарната кола. Измъкна се отгоре, изправи се и хукна към гората, която заобикаляше къщата му. Макар че беше в добра форма и редовно тренираше, сега едва дишаше, но не можеше да спре. Втурна се през гората, като избягваше ниските клони и едва намираше къде да стъпи, за да не се спъне. Изскочи от другата страна, на двайсетина метра от къщата. Вътре беше тъмно. Бурята заглушаваше всеки друг звук — звънчетата на дърветата се въртяха и поклащаха, но не се чуваха.

Логан закри очите си от дъжда и видя тъмен силует в сградата — някой стоеше на едно от висящите мостчета.