Робърт Дугони - Необходими жертви

Логан взе дистанционното и натисна копчето. Записът тръгна с нормална скорост.

— Върнете го — нареди Руби, без да отмества очи от екрана.

Детективът натисна бутона за връщане и Робърт Майерс се заизкачва на заден ход по стъпалата на някаква сграда. Когато показаха кадри от студиото, той отново натисна копчето. Майерс заслиза по стълбите, а жена му след него. Камерата даде близък план. Майерс помаха с ръце над главата си на група ентусиазирани почитатели, които държаха плакат „Майерс — президент“.

— Това е — прошепна Руби.

Смъкна се до самия ръб на стола с подвити крака, цялата му тежест падаше върху пръстите.

— Още не. Още не. — Изглеждаше и говореше като рибар, който чака голяма риба да захапе стръвта. — Ето!

Той се плъзна напред. Столът се отмести и мъжът изпадна като от шейна. Той се наведе тромаво напред, застана на колене.

— Ето го. — Посочи екрана, като докосна с пръст стъклото. — Ето го.

Дана се върна по стълбите в кухнята.

— Изчакайте да си взема чантичката. Връщам се след минутка.

Чантичката й беше върху незавършения плот, талашитът бе покрит с намаслена хартия и тънка телена мрежа, краищата бяха ограничени с ламаринени ленти, които стърчаха на два сантиметра над повърхността. Логан бе оставил и инструментите си: ножовка и чук, различни отвертки, клещи за рязане на ламарина и малък лост.

Понеже в къщата кънтеше като катедрала, Дана чу мъжа да ходи под нея. Без да се обръща, извика:

— Ето я. — Взе чантичката си. — Изчакайте да се отбия в тоалетната.

Телефонът на плота иззвъня. Когато тя вдигна, Логан започна направо:

— Пипнахме го. Мисля, че го пипнахме.

— Не, съжалявам. В момента не е вкъщи.

Дана се постара да говори спокойно.

— Какво?… Дана? Свидетелят се оказа надежден. Бил е в мотела през нощта на убийството на Лорънс Кинг. Може да разпознае уби…

— Не, но мога да му оставя бележка.

Тя погледна назад.

Логан замълча, но само за секунда.

— Дана? Добре ли си? Какво… Какво има? Дана, какво става?

— Да. Очаквам всеки момент да се прибере.

— При теб има някой.

— Разбира се.

— Същият човек, който беше в къщата на брат ти ли е?

— Да.

— Полицаят там ли е? — бързо попита той.

— Не. Аз съм приятелка на детектив Логан.

В гласа му прозвуча тревога:

— Можеш ли да се добереш до спалнята ми? Имам пистолет в нощното шкафче. Трябва да смъкнеш предпазителя.

— Може би, ще е трудно. С мен е един детектив, Холмс. Той ще ме закара при Майк. Мога да му предам…

Преди да довърши, чу изщракване. Връзката прекъсна.

— Направи всичко, за да го забавиш, Дана. Не се качвай в колата му. Дана?

Логан погледна дисплея на телефона си. Връзката бе прекъснала.

— Мамка му!

Изтича в стаята, където Руби чакаше да подпише писмените си показания, и грабна якето си от един стол.

— Можете да си вървите, Джак.

— Ама…

Логан хукна по коридора. Докато завиваше към вътрешното стълбище за подземния гараж, натисна копчето за бързо набиране на телефона си.

— Карол — изкрещя в апарата. — Къде е полицаят, когото изпрати да пази къщата ми? Какво, нямаш ли връзка с него? — Втурна се в гаража. — Тогава се обади на полицията в Айсакуа и пожарната. Кажи им, че е спешно. Искам да изпратят в района каквито се сетят коли, пожарни, линейки, каквото имат. — Замълча, за да чуе въпроса й. — В къщата ми! Изпрати ги в къщата ми!

Дана хвърли чантичката си в хладилника, единственото място, където й хрумна да я скрие, но когато огледа кухнята, изведнъж я осени необясним спомен. Представи си Уилям Уелс, седнал на люлеещия се стол, въртеше обицата между пръстите си.

— Защо изобщо създадохте това нещо? — попита го тя. — Защо направихте такова бижу, олицетворяващо мъката и болката?

— Защото, ако не го бях създал, би означавало, че съм сляп. Да виждаш света и всички хора в него, означава да виждаш всичко — доброто и злото. Не можем да видим красотата, ако не виждаме грозното. Не можем да почувстваме радост, без да изпитаме болка. Не можем да се смеем, ако понякога не плачем. Не можем да разпознаем доброто, ако не познаваме злото.

— Това обаче не е единствената причина, нали? Онази стена, за която говорихте, беше, за да я защитава, нали?

— Можете ли да повярвате в такова нещо?

Тя отвори хладилника, извади обицата от чантичката и я пъхна в деколтето си. Отново бръкна в чантата, напипа малкия цилиндричен флакон и го скри под сутиена си. Затвори хладилника и се върна при стълбите, като надникна над парапета. Мъжът го нямаше. Тя изключи лампите. Под мрачните облаци навън в къщата настъпи полумрак. Шумът от всяко нейно движение ехтеше в огромното помещение. Мъжът знаеше всяка нейна стъпка. Трябваше да вземе пистолета от спалнята на Логан, но тази тераса беше в другия край на къщата, през три мостчета. Пък и дори да се добереше до него, тя никога в живота си не беше стреляла. Нямаше представа какъв е този предпазител, за който говореше Логан. Освен това, ако бе подслушал разговора им, убиецът също знаеше къде отива тя.