Робърт Дугони - Необходими жертви

— Правилно постъпвате, Джак. Но какво ви накара да ме потърсите точно сега, а не веднага след убийството?

Руби се облегна назад и за секунда огледа масата, преди пак да вдигне очи към Логан.

— Ами, както казах, бях много уплашен и нали имам семейство и така, но после… такова… после отново го видях.

Дана започна от най-новите статии и постепенно се връщаше към по-старите, търсеше интернет страници, съдържащи думите „Майерс“, „сенатор“, „Елизабет Адамс“. Лесно намери няколко статии в архивите на „Сиатълския Поуст Интелидженсър“ и „Сиатъл Таймс“ — семейство Майерс бяха любимци на пресата и след обявяването на кандидатурата на сенатора за президент вестниците пишеха за тях повече от обичайното. Читателите като че ли не можеха да се наситят на новини за атрактивната двойка. Местните и националните вестници публикуваха статии на теми от смелите планове на Майерс за икономиката и външната политика до любимите му ястия. „Таймс“ бе публикувал статия, подробно описваща тапетите и комбинациите от цветове, които Елизабет Майерс бе избрала за дома им в Хайланд — строго охранявано имение за осемнайсет милиона долара. Имаше илюстрации с мостри от тапетите. С дълга тъмна коса и мургаво лице Елизабет Майерс бе съвсем различна от наперения си съпруг, който изглеждаше като спасител на плажа. В статиите я описваха като скромна и кротка, което също контрастираше с харизматичния му чар. Нищо чудно, че както с външността, така и с поведението си Елизабет напомняше младата Джаклин Кенеди, а фактът, че току-що бе навършила трийсет и пет, само даваше повод за още сравнения. Дана осъзна, че Адамс е основният повод медиите да нарекат президентската му кампания „Завръщане в Камелот“.

Дана не знаеше какво търси в тези статии, но описанието на Уилям Уелс за Елизабет Майерс още не й излизаше от ума. Подозираше, че някъде ще открие отговор за смъртта на брат си и следа към истинския му убиец. Водеше си бележки, опитваше се да намери връзка, някаква зависимост, но за момента нямаше нищо.

В събота Майерс и жена му щяха да обявят официално началото на предизборната кампания на тържествена вечеря с цени от по пет хиляди долара за ястие в ресторанта на хотел „Феърмонт Олимпик“, но и цялата им седмица бе напрегната. Беше посетил Калифорния, Орегон и Аризона, след което се бе върнал в Сиатъл, за да участва в церемонията за откриване на младежка спортна площадка, която щеше да носи името на фамилията му. Във всички тези мероприятия съпругата му послушно го придружаваше.

Чу се звън. Прозвуча като звънчетата навън. Дана си спомни, че Логан щеше да изпрати полицай да наблюдава къщата. Тя премина по един висящ мост, който потрепери като пода на кабинета й, когато Марвин Крокет ходеше из кантората. Слезе по стълбището при входа. Водата ромолеше по стената от речни камъни и тя зърна оранжевата опашка на златна рибка. Отвори вратата, но вместо красотата на природата видя нещо много грозно и зловещо.

Синята памучна риза на Джак Руби бе потъмняла от пот и всичката вода в каната на масата нямаше да стигне, за да го охлади. На яката, под мишниците и на ръкавите му имаше петна. Върху челото му беше избила пот като от недобре затворена чешма и той бързо я избърса с кърпичката си. Логан се опасяваше, че ще се наложи да увие дебелака със студени мокри кърпи — както увиваха изхвърлените на брега китове, за да не се обезводняват.

Причината за потенето му не беше в температурата. Стаята в Сиатълското полицейско управление на Пето Авеню имаше климатик. Мъжът се потеше от страх. Руби искаше да направи добро. Просто не желаеше никой да разбере за това. Явно наистина си вярваше или поне искаше да вярва, че може да разкаже за греховете си, после да си тръгне като от изповедалня пречистен и неразкрит пред никого освен пред Бог. Вместо това седеше на твърд дървен стол, неспокойно въртеше химикалката и се потеше.

Логан крачеше нервно от едната му страна, докато двама униформени спореха за различните изходи на телевизора и видеокасетофона. В момента дискутираха какво означава „вход“ и „изход“, и дали се отнасят за видеото или за телевизионния кабел. Спорът се проточи и Логан се опита да успокои Руби с непринуден разговор, но откакто станаха от сепарето в „Маккормик“ и се качиха в колата на детектива, дебелакът почти не беше продумал. От една страна, Логан му съчувстваше. Не гледаше на Руби като на лицемер, както биха си помислили някои. Смяташе го за богобоязлив, верен на семейството си човек през деветдесет и пет процента от времето и грешник в останалите пет процента. Точно тези пет процента обикновено забъркват хората в неприятности. Това е универсално правило. В тези пет процента те се поддават на човешките слабости или вършат нещо много глупаво. Тези пет процента бяха събрали Джак Руби с проститутката в „Емералд ин“. Това е могло да му струва живота. За жалост при разследване, в което почти нямаше за какво да се захване, Логан не можеше да го изпусне. Руби бе извадил късмет — а с него и разследването. За Логан той се беше оказал на подходящото място в подходящия момент, същият дар на Божието благоволение, в което дебелакът сигурно вече се съмняваше.