Робърт Дугони - Необходими жертви

— Невероятна е. Кой я е проектирал?

— Жена ми.

Логан мина по дървено мостче, водещо към голяма веранда. Отключи входната врата и Дана влезе в покрито с плочки антре, едната стена на което бе облицована с речни камъни. По тях шуртеше истински водопад, който се вливаше в езерце с водни лилии и златни рибки. Следваше разположен на по-ниско ниво хол с каменна камина, издигаща се близо седем метра до острия покрив. От пода излизаха дървени стълбове, които се пресичаха с дебели греди, поддържащи втория етаж. При вълнуващата гледка през огромните прозорци човек имаше чувството, че е на открито.

„Като къщичка на дърво“ — помисли си Дана, като си спомни разговора с Логан, когато бяха в спалнята й.

Детективът може би също си спомни разговора им, защото каза:

— Сара обожаваше природата. Обичаше да се катери по всичко: скали, дървета, каквото се сетиш. Казваше, че височината дава на човек нов поглед над нещата.

Взе якето на Дана и го закачи в гардероба до входната врата.

— Не мога да повярвам, че някой може да измисли такова нещо.

— Беше плод отчасти на желание, отчасти на необходимост — обясни Логан, като се върна в стаята. — Земята е била още на прадядо й. Щатските власти се опитаха да я принудят да я продаде, но Сара не пожела. Опасяваше се, че ще препродадат имота на предприемачи. Наложиха ни ограничения на правото за строеж и регулации, според които не можем да строим нищо, което ще наруши ландшафта. Сигурно са си мислели, че след като не успеем да построим нищо, отговарящо на условията, ще се отчаем и ще се съгласим да продадем имота. — Той се усмихна. — Но не познаваха жена ми.

— С какво се занимава тя? — попита Дана, смутена от предишното му твърдение, че не е женен.

— Беше архитект по образование, но имаше талант на художничка.

По стените висяха абстрактни картини. Дана се приближи до една.

— Нейни ли са?

— Рисуваше до последния си час.

Тя рязко се обърна.

— Сара почина преди пет години.

— Съжалявам.

Отново се загледа в картината. Направи бърза сметка за времето и започна да задава въпроса си, преди да осъзнае, че не е много уместен:

— Значи никога…

— … не е живяла тук ли? — довърши Логан. — Не. Никога. Започнах строежа след смъртта й. За пет години съм стигнал дотук. Не ми остава време да я завърша, но ще го направя. Работата ми помагаше да не мисля за нея. Сега ми помага да си спомням.

— Не мога да повярвам, че сам си я построил. Удивително е.

— Виках майстори за някои от по-трудните части. Тук е почти невъзможно да докараш машини — обясни Логан. — Наложи се да използваме стари строителни похвати, за да издигнем платформата.

— Великолепна е.

— Може да се каже, че обичам този вид труд. Станах педант по отношение на детайлите и развих параноичен страх от гниенето на дървото. Затова работя по-бавно от нормалното. Чувствам се задължен да я изпипам до най-малката подробност. Това беше последният архитектурен проект на Сара. — Логан погледна часовника си и изведнъж се разбърза. — Кухнята е на втория етаж. Взимай каквото поискаш от хладилника и шкафовете. Няма много неща.

Излезе в антрето.

— Няма проблем — успокои го Дана и взе една снимка от масичката.

На нея Майкъл Логан беше коленичил и държеше ръката на жена в инвалидна количка. Главата й бе странно наклонена настрани, устата й — отворена, ръцете й бяха грозно изкривени.

— Това е Сара — каза той, като се върна в стаята.

Дана остави снимката.

— Съжалявам. Не трябваше…

Той поклати глава.

— Нали съм те поканил, Дана, а снимката е на масата, за да се вижда. Сара почина от мускулна дистрофия. — Пак погледна часовника си. — Сигурна ли си, че нямаш нужда от нищо?

— Ще се справя. Тръгвай. Ще закъснееш.

— Ще ти се обадя после. И ще изпратя патрул. — Отдалечи се към входа. — Горе има стая за гости, на втората тераса вдясно. Само внимавай, когато минаваш по висящите мостчета. Още не съм заварил всички сглобки. Някои се крепят само на болтове. Не е опасно да се ходи по тях, но не се друсай много.

— В момента изобщо не ми е до друсане, Майк.

Той се усмихна.

— Под мивката в банята има кърпи, ако решиш да се изкъпеш.

— Това е добро предложение, но повече ме интересува дали имаш компютър с връзка в Интернет?

— Кабинетът ми е там. — Посочи над главите им. — Оттам има най-добра гледка към цялата къща. Има бюро и лаптоп с безжичен интернет. Все пак се опитай да си починеш. Цяла седмица си на крак.

— До края на живота си ще си почивам, Майк.