Робърт Дугони - Необходими жертви

— Защо ми задаваш тези въпроси, Дана?

Вратата се отвори и Логан надникна в стаята.

— Трябва да тръгвам. Свършихте ли?

Доволна от намесата му, Дана стана. Стисна ръката на Грифин и нежно го прегърна.

— Много ти благодаря за помощта, Брайън.

— Ако имаш нужда от още нещо…

Тя поклати глава.

— Ще се справя. Така е по-добре — добави, като се надяваше да го успокои. — Ще ти се обадя за завещанието.

Логан я изчака в коридора. Когато тя излезе, Грифин я последва.

— Дана? Наред ли е всичко?

Тя кимна.

— Да, Брайън. Ще се погрижа всичко да е наред.

Слязоха по стълбите. Логан я придържаше за лакътя. Когато излизаха от сградата на факултета, болката преряза гърдите й, сякаш счупено ребро се заби в белия й дроб, тя остана без дъх. Наложи се да спре.

— Защо ме пришпорваш така?

Логан пусна лакътя й.

— Извинявай. Някой се е обадил в участъка и е предложил да даде информация за убийството на Лорънс Кинг. Иска да разговаря с мен.

Погледът й се премрежи и един кичур падна над очите й.

— Кой е този човек?

— Не каза името си.

— Каза ли за какво става дума? Спомена ли какво знае?

— Не.

Логан пак я хвана за лакътя и й помогна да пресече Дванайсета улица, където бяха спрели пред едно кафене „Старбъкс“.

— Каза, че прочел за убийството във вестника и искал да говори с детектива, който води разследването.

Дана спря и той отвори вратата й.

— Внимавай, Майк.

Той кимна, после й помогна да се качи в колата.

— Уговорихме си среща в един ресторант в центъра, на обществено място. Не искам да ме чака, стори ми се доста уплашен.

— Тя е била — изрече Дана, като го погледна в очите. — Била е Елизабет Адамс.

— Подслушах разговора ви от коридора. Засега обаче нямаме нито един свидетел, който да го потвърди, а без това нищо не можем да направим. Ето защо този човек е много важен.

Той затвори вратата от нейната страна и се качи на шофьорското място.

— Къде ви е срещата?

— В рибния ресторант „Маккормик“ на Четвърто Авеню. Точно в дванайсет часа. — Погледна часовника си. — А преди това трябва да те закарам у майка ти.

Това означаваше да минат по моста на източния бряг на езерото и после да се върне в града. Щеше да му отнеме най-малко половин час.

— Идвам с теб — заяви тя.

Логан поклати глава.

— Иска да разговаряме насаме.

— Тогава ще те чакам в колата. Все още не искам майка ми да ме види така, Майк.

Той поклати глава, макар че явно разбираше нежеланието й да се появи така пред майка си.

— Не знам колко време ще отнеме, а ти трябва да си почиваш. Мисля, че се чувстваш много зле. — Замисли се. — Чакай, хрумна ми как ще спестим време.

Натисна педала и потегли по Дванайсета улица, после зави по шосе 90 на изток, към моста. Двигателят забръмча равномерно.

— Не караш накъдето трябва — объркано отбеляза тя. — Центърът е в другата посока.

— Не отивам в центъра. Ще те закарам у нас. Там ще можеш да си починеш.

Майкъл Логан обясни, че домът му е в планината Кугар в Айсакуа, която не се беше спасила от масовото строителство на жилища и търговски центрове, обхващащо все повече райони на изток от Сиатъл. Някои части от планината обаче бяха обявени за регионален парк и все още не бяха оголени от зеленината на вековните гори. Тук дори бродеха диви котки, пуми и черни мечки. На върха на планината имаше радиотранслационни кули, до които се стигаше по затворен за външни лица черен път през земята, която Логан даваше под наем на щатската власт. Колата пълзеше по завоите покрай кулите и изведнъж отпред се откри триетажна дървена постройка, сякаш израснала направо от земята като дебелите борове наоколо. Пътят заобикаляше зад къщата. Когато Логан спря отпред, Дана остана да седи поразена. Къщата бе заобиколена от кедри и дрянове. Огромните прозорци като на катедрала опираха в острия покрив.

Също като дома на Уилям Уелс, тя се сливаше с пейзажа и гората. В двора няколко пъна бяха издълбани и в тях бяха поставени керамични саксии с цветя.

Дана слезе и чу симфония от камбанки. Безброй звънчета висяха по клоните и се полюляваха от ветреца.

— Ти ли си я строил?

Логан кимна.

— Съвсем сам.

Тя погледна къщата, после — него.

— Ти си я построил? — Не можа да прикрие недоверието си.

Прозвуча по-скептично, отколкото искаше. Той сви рамене.

— Това е скромното ми жилище. — Тръгна към входната врата. — Предупреждавам те, че вътре още се работи.