Робърт Дугони - Необходими жертви

Грифин кимна.

— Беше голяма изненада за нас. Тя няма много публични изяви.

— Така знам и аз. Иска ми се да разбера как сте я привлекли.

Чу се звън. Логан извади мобилния си телефон.

— Ще говоря навън — обяви и излезе.

Дана пак се обърна към Грифин. Той се усмихваше и за момент й се стори, че ще я попита какво всъщност иска да знае. Тя се опита да прикрие смущението си с друг въпрос:

— Нещо станало ли е?

— Извинявай… — Грифин се изсмя, довърши бърсането на очилата и си ги сложи. — Когато се сетя за Джеймс, си представям, че и ти си сред нас, Дана. Понякога забравям, че не си участвала в лудориите ни. Не я помниш, нали?

— Кого?

— Елизабет Майерс. Елизабет Адамс.

Дана поклати глава. Името не й беше познато.

— Беше в общежитието, където живеехме с Джеймс.

Докато следваха, братът и сестрата бяха решили да живеят в различни общежития. Смятаха, че посещаването на едно и също учебно заведение е предостатъчно за близнаци. Докато Грифин говореше, Дана се върна години назад и накрая си представи стройното момиче с ясни сини очи и красива усмивка, застанало в кухнята им.

— Не помниш ли? През първата година от следването Джеймс я доведе у вас на Деня на благодарността. Всъщност беше поканил и съквартирантката й. Не си ли спомняш?

Понеже сесията започваше веднага след празника, някои студенти нямаха време да се приберат у дома, а прекарваха Деня на благодарността у приятели.

— Сега изглежда малко по-различно: косата й е по-тъмна и има пластична операция на носа — добави Грифин. — Впрочем не проумявам защо се подложи на това и защо винаги носи тъмни очила. Предполагам, за да прилича на Джаклин Кенеди.

Елизабет Адамс беше висока, стройна, с дълги крака. Бе влязла в кухнята смело и уверено и предложи да помогне за приготвяне на вечерята, с което веднага спечели сърцето на Кати Хил. Двете си бъбриха с часове, а Джеймс седеше умърлушен като голямо куче, което чака да му подхвърлят кокал. Щом дойде време да вечерят, Дана нарочно се настани между тях. Майка й я накара да се премести.

Грифин се облегна назад и разсеяно започна да си играе с един кламер.

— През първата година в университета живееше точно срещу нашата стая в общежитието. Все карах брат ти да я покани на среща, но той не искаше да си развалят приятелството. Сигурно се страхуваше, че ако нищо не излезе, ще трябва да я вижда всеки ден до края на годината и да не си говорят. Истината е, че тя го респектираше. По дяволите, тя респектираше всички. Мисля, че беше стигнал до извода, че е по-добре да са приятели, отколкото да й е бивше гадже. — Престана да върти кламера между пръстите си и погледна снимката на стената. — След като се ожених за гаджето си от колежа, от опит мога да кажа, че е имал известно право. Когато Джеймс събра кураж да я покани на среща, Елизабет вече беше знаменитост. Всички момчета в общежитията я познаваха или искаха да се запознаят с нея, включително Робърт Майерс. — Той остави кламера. — Брат ти поне не беше изместен от някоя задръстена мижитурка. Малко хора могат да се похвалят, че гаджето им е било отнето от бъдещ президент.

Дана слушаше като занемяла, но се почувства длъжна да каже нещо:

— Да, не са много хората, които могат да го кажат.

— След като тръгна с Майерс, Елизабет почти не се появяваше. До края на годината я виждахме изключително рядко. После чухме, че се отказала от следването, отишла с него в Харвард и на следващата година се оженили. Но не бяхме сигурни, докато не се върнаха в Сиатъл.

— Как я убедихте да изнесе реч тук?

— Имахме програма за студентки по право. С Джеймс бяхме в организационния комитет. На едно от заседанията той просто ме погледна и попита какво ще кажа да поканим Елизабет Адамс. Помислих, че се шегува, но на всички други идеята им допадна. Убедиха го да направи онова, което аз от двайсет години съм се опитвал.

— Значи Джеймс й се обади, така ли?

Грифин кимна.

— Беше още зелен: разговарял със секретарката й. Но Елизабет беше невероятна. Телефонирала му и лично приела поканата. — Той се наведе напред и опря лактите си на бюрото. — Във вестниците я критикуват, че била повърхностна, но не така се показа тук.

Дана също нямаше такова впечатление от нея.

— За нас си беше същата Елизабет от едно време — продължи Грифин. — Речта й беше стегната и съдържателна. Останах с впечатление, че истински се забавлява.

Дана погледна снимката на стената. Разпозна брат си сред тълпата от официално облечени абсолвенти на фона на червената тухлена сграда на Вашингтонския университет. Когато пак погледна Грифин, той я наблюдаваше с присвити очи, сякаш бе прозрял истината въпреки жалкото оправдание, с което беше дошла. Вероятно си спомни разговора им край басейна след погребението на Джеймс.