Робърт Дугони - Необходими жертви

Мисълта, че някой е отнел живота на Уилям Уелс, силно я измъчваше. Той беше добър човек — твърде добър за този свят и затова бе създал свой.

Логан си пое дълбоко въздух и потърка тила си.

— Това е проблем — измърмори, без да изкаже онова, което и двамата знаеха.

Ако Дана беше права, на света имаше само двама души, които можеха да свидетелстват кой е собственикът на обицата. Единият беше мъртъв, а другият едва ли щеше да се осмели.

Когато Дана влезе в кабинета му на четвъртия етаж на юридическия факултет в Сиатълския университет, Брайън Грифин се изправи и на лицето му се изписа тревога. Изражението и първият му въпрос й подсказаха, че топлият душ и новите дрехи не са прикрили следите от преживяното.

— Дана, какво е станало?

Загрижеността му бе съвсем оправдана, имайки предвид състоянието й. Тя не знаеше какво изпитва човек, когато го връхлети камион, но не можеше да си представи да се чувства по-зле от сега. Паренето от раната на челото бе преминало в тъпа пулсираща болка, която двата аспирина не бяха намалили. Виеше й се свят. Ръцете и краката я боляха от драскотините и изгарянията, дишането й беше затруднено — болката в гърдите й от време на време ставаше непоносима.

Логан влезе след нея и Дана го представи:

— Това е един колега, Майкъл Логан. Помолих го да ме докара.

— Чакайте да освободя стол да седнете — измърмори Грифин и започна да събира купчината книжа от втория от двата стола при вратата.

Логан махна с ръка.

— Недейте. Предпочитам да стоя прав.

Грифин затвори вратата и тесният кабинет сякаш още се смали. Беше наполовина на един адвокатски кабинет в „Стронг и Търмонд“. Дана никога не беше посещавала брат си в кабинета му. Очакваше широки академични зали със скъпа тъмна дървена облицовка и полилеи, но юридическият факултет беше нова сграда от тухли и много стъкло. Вътрешният дизайн бе съвременен, със светла ламперия и килими в добре осветените коридори. Бюрото на Грифин бе с формата на подкова, свързано със секция с юридическа литература, която стигаше до тавана. На стената, където в един адвокатски кабинет по принцип висят дипломи и професионални удостоверения, имаше снимки на Грифин с красива червенокоса жена, вероятно бившата му съпруга.

— Какво е станало? — повтори въпроса си той, като се отдръпна, за да може Дана да седне.

— Катастрофирах.

Грифин отиде от вътрешната страна на подковата, за да направи място на Логан. Прозорците, гледащи към двора на факултета, останаха зад гърба му.

— Добре ли си?

— От колата ми вече нищо не става, но аз съм добре. — Тя погледна Логан, като се надяваше, че това ще оправдае присъствието му. — Лекарите ме посъветваха да не шофирам няколко дни. От лекарствата ми се приспива. Но ти ме познаваш, Брайън. Аз съм работохоличка. Трябва да се печели.

Той смаяно поклати глава.

— Боже мой, кога се случи?

— Вчера — отговори тя, без да споменава подробности. — Изглеждам по-зле, отколкото съм всъщност. Цялата вина беше моя.

— Нали Моли не е била с теб?

— Не, слава богу. Сама бях.

— Само това ти липсваше — поклати глава Грифин. — Само това ти липсваше. Мога ли да ти помогна с нещо?

Единственият човек, за когото Дана предполагаше, че има за брат й повече информация от нея, бе Брайън Грифин. Знаеше какво е да прекарваш по десет-дванайсет часа с колеги. След известно време опознаваш човека до теб, все едно сте съпрузи. Предполагаше, че двамата са прекарвали много време заедно. Кабинетите им бяха само през две врати.

Статията бе излязла на първа страница в раздела за местни новини на „Сиатъл Поуст Интелидженсър“. Дана си я спомняше само защото видя името на юридическия факултет и прочете специално нещата, свързани с брат й. Самата статия беше скучна. Тя не се беше замисляла за нея, докато не се качи в самолета от Хаваите и не започна да размишлява как Джеймс се е запознал с жената на сенатора. По-късно намери статията в Интернет и отпечата едно копие за Логан.

Грифин извади от джоба си червена кърпичка и започна да бърше очилата си с нея.

— Сега ли искаш да обсъдим наследството на Джеймс?

— Не, Брайън, интересува ме друго. Трябваше да ти се обадя, извинявай, че идвам така.

— Няма защо. Какво има?

— Ами, кантората ми прави семинар за жените адвокатки в Сиатъл и аз съм в организационния комитет — обясни тя, като се стараеше да говори убедително. — Спомних си една статия от „Сиатъл Таймс“ за някаква реч на Елизабет Майерс във факултета.