Робърт Дугони - Необходими жертви

Тя уви плътно халата около тялото си и отпи глътка чай от лайка. Кармен Дюпре, слаба чернокожа жена с прошарена коса, белеше ябълка и си тананикаше. Елизабет знаеше, че Дюпре е работила за семейство Майерс близо трийсет години, защото печеше щрудел, без който тъстът й Робърт Майерс Трети не можел да живее. Както обичаше да разказва готвачката и го правеше твърде често, щруделът й получил първо място на сиатълския панаир в годината, когато Робърт Майерс обикалял щата, опитвайки се да спечели вота на чернокожите за кандидатурата си за губернатор. Майерс бил почетен съдия на панаира и настоял да се снима с победителката. Дюпре не била вчерашна. Много добре знаела, че целта на Майерс е да се покаже с бедна чернокожа, потомка на бивши роби за кампанията, но също била убедена, че хапне ли от щрудела й, ще бъде запленен — никой мъж не можел да устои на вкуса му. Не стигал, за да ги задържи за постоянно, но също като при секса, те винаги се връщали.

Робърт Майерс не бил изключение. Помолил за рецептата, дори предложил да я купи. Кармен не била глупачка и отказала. След избирането му за губернатор отново я потърсил, но този път размахал за примамка предложение за работа в губернаторската резиденция. Това бил нов повод за снимка и Кармен отново изиграла ролята на статистка. Тя нямала нищо против. Обичала да си представя какво биха казали майка й и баба й, ако можеха да узнаят, че една Дюпре работи за една от най-богатите фамилии в щата Вашингтон. Тя се изкискваше и сама отговаряше на въпроса:

— Вероятно, че просто ще има повече за чистене.

Дюпре лапна парченце ябълка и затвори очи, за да се наслади на вкуса. След като одобри плода, продължи да реже тънки като цигарени хартийки парчета, като ги оставяше да падат върху втората от двете кори. Първият щрудел вече се печеше в една от трите печки. Докато белеше втора ябълка, готвачката заговори на Елизабет:

— Грехота е да се хвърлят корите. Те са по-полезни от месото. Но са горчиви и това убива аромата на канелата, а канелата… — погледна я поучително — … е онова, което прави щрудела щрудел.

Елизабет се усмихна.

Дюпре пусна последните резенчета върху кората и остави ножа. Погледна часовника на стената, обърса чело с опакото на дланта си и отиде при фурните. Включи лампичката, за да види щрудела, без да отваря вратичката. После внимателно я открехна, сякаш се безпокоеше да не събуди онова, което беше вътре.

— Трябва да се запече до златисто. Не по-тъмно, защото така коричката ще спадне — прошепна тихо.

Сложи си две ръкавици и внимателно извади щрудела. Уханието на тайните съставки, предавани с поколения сред сладкарите от рода Дюпре, изпълни стаята. Тя постави щрудела на масата и се усмихна, сякаш гледаше новородено дете. За нея сладкарството беше изкуство. Коричката бе нашарена със съвършено правилна мрежа от препечени тънки ленти тесто. През ромбчетата на повърхността се процеждаше сгъстен ябълков сок.

— Искате ли парченце щрудел, госпожо Майерс? Трябва да поизстине, но след малко ще може да се реже.

Елизабет вдигна поглед от чашата си. Колкото и често да й повтаряше, Кармен отказваше да я нарича Елизабет. Съпругът й бе дал на прислугата да разбере, че фамилиарниченето с работодателите им не е уместно, и всички се съобразяваха с това.

— Не, благодаря, Кармен. Макар че ухае прекрасно.

— Трябва да се храните, госпожо Майерс. — Дюпре се наведе над щрудела. — Годината ще е напрегната за вас и господин Майерс. Много напрегната.

— Много точно определение, Кармен.

Елизабет изпусна чашата си. Тя се разби на пода, чаят се разля.

Робърт Майерс се беше появил на вратата по копринен халат. Дюпре спокойно отиде в килерчето, взе метла, лопатка и парцал и събра парчетата порцелан.

— Внимавайте да не настъпите някое парче, госпожо Майерс. Не мърдайте, докато почистя.

— Все повтарям на госпожа Майерс, че трябва да се храни по-добре, но не ме слуша — отбеляза Майерс и се приближи, тътрейки пантофите си по белите плочки, като внимаваше да не ги намокри в локвичките чай. — С една дума, управлявам цяла компания, но не мога да накарам собствената си жена да яде. Какво мислиш, Кармен?

Тя взе бял парцал и избърса пръските от чая по пейката.

— Нищо не мога да кажа, господин Майерс. Аз никога не съм имала проблем да се храня, нито да накарам някой мъж да яде.

— Нищо чудно при твоя кулинарен гений. — Той се приближи до жена си и я погали по косата. — Когато се събудих, видях, че те няма. Притесних се. Пак ли не можа да спиш?