Робърт Дугони - Необходими жертви

Дана посегна към превръзката на челото си.

— Добре сте си наредили главата — добави жената. — За съжаление не намерихме обувките ви.

Тя погледна босите си крака, увити в марля. Бавно започна да сглобява откъслечните спомени. Спомни си, че лежеше по очи, чувстваше студения бетон до бузата си; спомни си дъжд от метални отломки и стъкла сред оглушителен звън, пищене и свирене, отекващи в гаража. После чу сирени.

Жената повдигна клепачите на Дана и насочи силна светлина към очите й.

— Проверявам дали зениците ви са разширени. Виждате ли ясно?

Вратът й бе скован и я болеше. Дана си спомни мъжа, добрия самарянин. Фред Джефрис.

— Човекът в колата… — успя да измучи през маската.

Жената поклати глава:

— Имате ли затруднения с дишането? Чувствате ли някаква болка в гърдите?

Дана отново отпусна глава на възглавницата.

— Човекът в колата… — промълви отново със заглушен от кислородната маска глас.

— Само се успокойте — настоя жената.

От очите на Дана потекоха сълзи, започнаха да се стичат покрай пластмасата, плътно прилепена към лицето й. Линейката намали и зави. През прозореца тя видя табелката на спешното отделение в Бюриънската болница. Линейката спря под навеса пред входа. Задните врати се отвориха широко. Двама санитари изкараха носилката, навън небето бе оловносиво. Дана осъзна, че чантичката й не е при нея.

— Чантичката ми? — попита уплашено. Жената се пресегна и й я подаде.

— Ето я. Няма да ви я откраднем. Бяхте я стиснали като удавник, когато пристигнахме.

Майкъл Логан бързаше по коридора, почти тичаше. В краткия им телефонен разговор Дана му каза само, че е имало взрив и тя е в болницата. Не искала да се обажда на майка си.

Помоли го да отиде при нея. От тона й усети, че има още нещо, нещо, което тя не може да му каже по телефона. Две минути след като затвори, той навлече дънки и горнище на анцуг и метна коженото си яке на задната седалка на колата си.

Почука два пъти на вратата на стаята й и я отвори. Отдъхна си, когато я видя. Тя седеше в леглото, на челото й имаше превръзка. Макар че бе издрана и насинена, изглеждаше много по-добре, отколкото си я беше представял, докато отиваше към болницата. Една сестра мереше температурата и кръвното й налягане. Дана му се усмихна. Логан въздъхна облекчено. Обърна се, за да може сестрата да си довърши работата. Когато тя излезе, Логан се приближи до леглото.

— Трябва да ме измъкнеш оттук — бързо каза Дана.

Той поклати глава.

— Говорих със сестрите. Искат да те задържат поне за една нощ. Опасяват се да нямаш мозъчно сътресение или вътрешен кръвоизлив.

Тя отметна чаршафа и понечи да смъкне краката си от леглото. Прасците й бяха бинтовани.

— Не мога да остана цял ден тук. Трябва да си тръгна веднага, Майк. Трябва веднага да се прибера при Моли и мама.

Той постави ръка на рамото й.

— Успокой се, Дана. Изпратих патрул да следи къщата, както ме помоли. Разкажи ми сега какво стана.

— Някой взриви колата ми, Майк.

— Знам. Докато идвах, телефонирах в участъка на Бюриън и разговарях с отговарящия за разследването.

Детективът бе обяснил на Логан, че са пристигнали на местопроизшествието като военен отряд, опасявали се, че е терористична атака. Колата на Дана бе избухнала и според първоначалните данни експлозивът бил С-4 с детонатор, който се е задействал, когато двигателят е запалил.

— Професионална работа — бе казал детективът. — Не са си играли.

Искаше да разпитат Дана.

— Значи знаеш, че трябва да ме измъкнеш оттук — каза тя.

— Имаш ли представа кой го е направил?

— Изкарай ме оттук. Имам много да ти разправям.

Тонът й говореше, че наистина трябва да се махне от болницата, че не се чувства в безопасност, докато е там.

— Дана, мога да поставя полицейска охрана пред вратата ти.

Тя стана и отиде в тоалетната. Болничният й халат бе отворен отзад и тя се пресегна, за да го стегне. Взе чантичката си от едно шкафче и изпразни съдържанието върху плота до мивката.

— Ела.

Стоеше до умивалника и държеше нахапано десертче „Сникърс“. Изглеждаше полуразтопено. Дана го обели и отми размекнатата паста на мивката. Когато шоколадът и карамелът се махнаха, Логан видя обицата. Дана го погледна.

— Изкарай ме оттук, Майк. Много е важно. По-важно, отколкото сме си представяли. Ще ти разкажа всичко, но първо ме заведи на безопасно място.

— Къде?

Тя тръсна глава.

— Ще ти покажа.

Той кимна.

— Добре, ще видя какво мога да направя.