Робърт Дугони - Необходими жертви

— Добре, но сте отишли с еднопосочен билет. Защо, ако сте предвиждали да се върнете днес?

Дана не беше обмислила всичко, но от малка умееше да импровизира:

— Нямах представа колко време ще ми отнеме. Имах късмет да свърша всичко днес. Съпругът ми също е адвокат, агент Холас. Сега е за три седмици в Чикаго за едно дело. Както казах, пътуването ми беше неочаквано. Имам тригодишна дъщеричка. Не обичам да я оставям сама, когато и съпругът ми го няма.

Холас плъзна билета й по масата.

— Моите деца са на четири и пет. Познато ми е.

Отвори кафявото пликче с чая от Уилям Уелс и го поднесе към носа си.

— Това е чай, агент Холас.

Холас разтърси пликчето и извади щипка сухи листа.

— Да, чай е. — Върна й пликчето. — Отново се извинявам за забавянето. Благодаря за разбирането.

Дана взе пликчето и го прибра в чантичката си.

— Мога ли да си вървя сега?

Холас кимна.

— Да. — Посегна към сникърса. — Мога да го изхвърля.

— Не. — Дана едва запази самообладание. — Тоест… не съм слагала нищо в устата от обяд. Съмнявам се, че ще има отворен магазин сега.

Холас й подаде десертчето.

— Както кажете.

Когато излезе, Дана едва се сдържа да не побегне. Беше сигурна, че някой я наблюдава. Чистачът, който буташе кофа за боклук с колелца през терминала, сведе очи, когато тя го погледна. Един човек с униформа на пилот се усмихна и кимна, когато мина покрай нея. Мъжът в телефонната будка изведнъж се обърна и заговори в слушалката. По средата на коридора видя знак за женска тоалетна. Замаяна и задъхана, Дана се вмъкна в облицованата със сини плочки стая, влезе в една кабинка и заключи вратата. Облегна се на стената, опита се да диша нормално и зачака пулсът й да се успокои. От вентилационната система на тавана лъхаше хлад. Отвори сака си и извади нахапания сникърс. С нокът разрови вътрешността, докато напипа обицата между карамела и фъстъците.

Една врата се отвори шумно.

Дана се стресна.

Този път шумът дойде от дясната й страна — сякаш някой отваряше вратите на кабинките една след друга и се приближаваше към нея.

Тя седна на тоалетната чиния и опря краката си във вратата.

Вратата на съседната кабинка се отвори. Дана почувства натиск с краката си. Ключалката изтрака. Тя задържа дъха си.

— Заето.

Чу скърцане. Под вратата за момент се видя дъното на преминаваща жълта кофа.

„Почистват“ — помисли си Дана. Изчака няколко минути, после отключи и бързо излезе. Чистачът извика нещо за извинение след нея.

Тя бързо премина през терминала до един ескалатор и се спусна на долния етаж, като постоянно поглеждаше нагоре. Долу, летищното влакче, което щеше да я закара до мястото за получаване на багажа и покрития паркинг, вече чакаше с отворена врата. Тя бързо слезе от ескалатора, влезе във влакчето и плъзгащата се стъклена врата се затвори след нея. От дясната й страна някакъв мъж с куфарче в ръка също влезе в последния момент. Хвана се за металната тръба. На първата спирка не се качи никой. Мъжът не слезе. Когато влакчето пак тръгна, Дана отиде при вратата. На следващата спирка бързо слезе и тръгна по стрелките за получаване на багажа. Погледна назад. Мъжът я беше последвал, влачеше куфара след себе си. Тя се качи по друг ескалатор, после — по късо стълбище до покритата тераса и пресече улицата към гаража. Мъжът вървеше след нея. От ескалатора първо се появи главата му, после — тялото. В гаража Дана плати за паркинг на един от автоматите. Мъжът мина през терасата. Дана взе квитанцията си и отиде при асансьорите. Едновременно следеше светещите номерца над шестте асансьора и мъжа, който плащаше за паркинг. Асансьорът отляво иззвъня. Мъжът при автомата се наведе да вземе квитанцията си. Вратата на асансьора се отвори. Никой не слезе. Дана се качи и натисна копчето за третия етаж. Вратите не се затвориха веднага и тя неколкократно натисна копчето за бързо затваряне. Отстъпи назад и си отдъхна облекчено, когато най-после се задействаха.

В последния момент между тях се пъхна мъжка ръка.

Асансьорът потрепери — отначало вратите не поддаваха. После бавно се раздалечиха. Мъжът от влакчето се усмихна виновно и се качи.

— Извинете. Цял ден бързам.

Вратите се затвориха. Той разхлаби вратовръзката и разкопча горното копче на ризата си.

Дана погледна светещото табло. Непознатият не беше натиснал копче за етаж.

— Студено е — отбеляза той, като се обърна към нея. — Надявах се, че зимата е минала, но май още трябва да почакаме.